Кхутаб ага говореше на паузи. Сега си почина по-дълго. Ние бяхме безмълвни, защото всеки от нас имаше чувството, че думите биха смутили хода на неговите мисли.
Когато се посъвзе, започна отново:
— Невъзможно ми е да ви разкажа какво преживях! Нямаше видими везни, защото тези везни бях аз самият. Стоях пред съд и същевременно бях обвинител и съдия. Всяка моя предишна мисъл в мене се огласяваше. Над няколко можех да се радвам, безкрайният брой на другите ме караше да треперя. Оказа се, че всеки звук, минал през езика ми, има вечна продължителност. Земната физическа форма е само действието от движението на въздуха. Отмине ли, той вече не е налице. Но душевната част от човека, облечена в този звук, е непреходна и си съпринадлежи с него за Вечността. Какво ли само не бих казал! Ужасното прозрение, че нито една сричка не е унищожена, можеше да ме доведе до палещо желание за самоунищожение, ако изобщо има унищожение. Срещу бучащия потоп на всички тези отново зазвучали думи няма друго спасение освен заглушаващия ги крясък за милост. И по същия начин се пробудиха всички мои дела. Никое от тях не беше изчезнало, защото те също бяха част от моя живот Аз се състоях от тях, те образуваха моя душевен скелет, всяка капка от моята кръв беше дело или последица от мои дела. Можех да усещам в себе си всяко от тях по неговата тежест или лекота. И както бях изпълнен с проказа и циреи, аз, дето бях призван уж да бъда Божие подобие, не можех да не си кажа с ужасен страх, че щеше да е било по-добре изобщо да не се бях раждал. Така говореха Везните. Така трябваше да говорят, защото моята душа бе водила съществуване, но не живот. Единствената светлина за душата е любовта, единствената прехрана за душата е любовта, единственият въздух, който е в състояние да диша, е любовта. С любов да се облича тя, с любов да се краси и когато и с любов е била действена, с любов също ще отдъхва. А моето съществование се бе отнасяло само за мен, бях пуст откъм любов и следователно не бях живял. А онова, което бях окачествявал като живот, бе просто един низ от мисли, думи и дела, които сега щяха да ме повлекат надолу в Бездната на гибелта. Рухнах и застенах от страх и злочестина: «О, да бях имал любов, повече любов! Да можех само да се върна, как щях да обичам и живея, да живея и обичам!» И едва го бях казал, около мен стана светло. Една сияйна фигура застана до мен, улови ме за ръката и ми даде небесната утеха: «Твоята молитва е чута, защото последният ден от твоя земен живот беше любов, любов дори към врага. Продължавай да живееш с тази любов, та когато се появиш тук отново, Везните да заговорят по-различно, не както сега!» Изпълнен с блаженство от това милосърдие, попитах: «Ти може би си Бен Нур, който беше при нас в последния ден от живота ми?» Той само се усмихна благо и заговори: «Тук има само любов, която е безименна, и затова и нейните пратеници нямат имена. Когато някой от нейните лъчи си даде име, той го прави само заради вас. Можеш да ме наричаш Бен Нур, защото ти нося светлината, за която тук умоляваше!» Докато говореше така, бях подет от непозната сила и пренесен над Зида на раздялата. Ето как се намерих до Неговата ръка отново отсам в Смъртния час.
Агата направи пауза и аз го попитах:
— Това сигурно е бил мигът, в който се пробуди?
— Не. Аз не се върнах веднага в моето тяло, а бях понесен от Бен Нур през една необятност, където граници нямаше. Видях световете, слънцата и звездите, но ги виждах различно, не както ги бях виждал от земята. Защото моите очи бяха тези на душата ми, не земните, за които великолепието, през което се носехме, остава скрито. Ние се намирахме в един океан от светлина, толкова бистър и чист, че погледът ми можеше да съзерцава най-далечната от всички далечини. Видях, че всички тези светове бяха обитавани, както Земята носи рода на човека. Това ми се струваше толкова саморазбираемо, че се учудвах как по-рано съм могъл да се съмнявам. Видях, че всички тези деца на светлината бяха с прекрасен облик, но същевременно някак си нямаха фигури, защото не притежаваха обновяваща се с постоянна обмяна на веществата и преминаваща във владение на смъртта форма, а бяха… самите себе си. Докато носи своето непрекъснато променящо се тяло, човекът в никой миг не е самият той, никога не е истински. Но те бяха такива, те живееха в истина и яснота, да, те се състояха от тях. Защо и по какъв начин виждах и без усилие схващах всичко това, сега не мога да кажа, защото отново се връщах в тялото, моето безсмъртие отново е обгърнато от него и ето как ми е отнета яснотата, в която се намирах. Очите на моята душа помътняха и заедно с тях и мислите. Затова светлината, която желаех да ви донеса, не е нищо повече от една здрачина, през която и аз сега не мога да проникна. Там навсякъде владееше някаква удивителна святост. Тя изпълваше и мен и възраждаше в мен неизразимо чувство за блаженост. Ангелската фигура до мен ми каза в тази връзка: «Аз те държа за ръката и до мен прониква струящото през теб блаженство. Това, което те осветява, не е светлина, не е топлина, не е етер, не е въздух — тези определения са валидни само за земята — това е Любовта. Вие засега познавате едва ли не само думата, но не и самата нея в цялата й пълнота и безкрайност. Говорите за любов и също за живот, но това е едно и също, само вашите думи са различни. И понеже тя е живот, всяка форма на живот и всеки нововъзникнал свят е роден от нея. Когато този свят е изпълнил своята мисия, да възпита в любов поверените му същества, той ги предава на Блажеността и се разгражда, за да възникне после отново със същата задача. Такава е целта и на вашия земен свят. Съществуването трябва да се превърне в живот, в любов. И тази цел ще бъде постигната, защото какво е вашата съпротива пред всемогъществото на Този, Който го иска? Вие дишате и живеете в любов, независимо дали го отричате или признавате. Най-големият егоизъм с всички произтичащи от него пориви пак не е нищо друго освен любов, макар и любов към собственото Аз. Невъзможността на този Аз да съществува без другите Аз, е принудителната причина тази любов към себе си в течение на това, което вие наричате време, да се превърне в любов към брата, към ближния. Липсата на това разбиране, възпротивяването на това Аз срещу Ние обгръща земята с мрака, затъмняващ спрялото се върху нея око на Блажеността, макар ние да знаем, че той ще се превърне в светлина. Когато наближи този мрак, аз ще се отделя от теб, но чуй преди това моята молба. Позволи поне в теб и около теб да остане светло! Излъчвай любов! Колкото повече нараства броят на хората, които го правят, толкова по-могъщо въздейства светлината върху другите и толкова по-скоро родът на смъртните ще постигне целта — Блажеността!»… След като ангелската фигура бе казала това, светлината около мен сякаш намаля Минавахме през все повече намаляваща светлина. Неизмеримата далечина, която преди това можех да съзерцавам, пристъпваше все по-близо и по-близо и в същата мяра се губеше и способността ми без усилие да разбирам думите на ангела и всичко, което бях видял. «Това е земната близост! — усмихна се той меланхолично. — Ти почувства ужасията на Везните, не ги забравяй! Нека всичките ти подарени дни бъдат като последния, на който дължиш своето завръщане, защото той беше посветен на любовта към врага! Ще разбереш, че Любовта е била тази, която те е предпазила. Отблагодари й се, като я признаваш за единствена владетелка на по-нататъшния си живот!»… Не знам дали го видях да изчезва, или аз се отдалечих от него. Около мен и също в мен ставаше все по-тъмно. Вече не виждах нищо, не чувах нищо и чувствах само една непрестанна болка върху сърцето. И докато се ослушвах после уплашено, долових вашите гласове и отворих очи. Лежах в локва кръв и си спомних всичко. Опитах се да стана и успях, въпреки натиска върху гърдите. Той сега понамаля, стана ми по-добре. И тъй, разказах ви неотложното. Ефенди, погледни, моля те, раната ми.