Последва много жив разказ за събитията от мига, в който бяхме забелязали лешоядите, до настоящия. Едва сега слепецът узна в подробности защо са го изоставили неговите спътници. Разбра, че действително е бил погребан, и със закъснение го обзе страх. Ел Мюнеджи навакса пропуснатия досега израз на благодарност по такъв начин, че дори претенциозният в това отношение Халеф бе удовлетворен. Към страха и чувството за дължима благодарност после се прибави и силната тревога за неговата безпомощност. Какво щеше да стане с него? Неговите познати го бяха погребали и той се намираше сега сляп и без всякакви средства за оцеляване сред чужди хора. От само себе си се разбира, че ние го уверихме в нашата подкрепа. Ние също възнамерявахме да отидем в Мека, имахме един и същи път с него, и нямаше да принесем никаква жертва, ако му предоставехме една от нашите камили. Като чу това, той много се зарадва и се обяви за достатъчно силен да потегли с нас.
Сметнах че имам основание да не се доверявам прекалено много на тази негова привидна сила. Откак се бяхме махнали от гроба и седяхме тук на килима, старецът бълваше дим като комин и беше изпушил осем пъти чибука си. Причислявах го към най-закоравелите пушачи, които познавах. Тялото му вероятно бе просмукало от никотин, а стомахът — напълно похабен. Оттук и твърдението, че дори сега, след толкова дълго постене, не изпитвал глад. Аз заявих, че няма да пристъпим към по-нататъшната езда, докато не се е нахранил порядъчно, и си удържах думата, макар че почти насила си изяде поднесената му от Ханнех храна Без да съм очен лекар, не можех да се отърва от мисълта, че неговата слепота е тясно свързана с това силно встрастено пушене. По-късно се установи, че имах право.
Впрочем аз хранех предположението, че Ел Мюнеджи не е това, за което искаше да бъде сметнат, и си имах своите причини. Че беше учен, той бе доказал. Познаваше дори Библията — един извънредно рядък случай. Беше вещ също в теологията за древните перси. После беше разказал, че е пристигнал в Мека като богат човек. Това никак не се съгласуваше с мизерните приходи на един ориенталски учен. Също неговият начин на изразяване ми бе обърнал внимание. Той не бе описателният, картинен език на роден ориенталец, а по-скоро на европеец, който от дълго време, наистина, се намира в Изтока. Той се изразяваше точно и без употребата на сравнения. Също в изговора му няколко арабски звука ми бяха направили впечатление. Двете «ха», «аин», разликата между «син» и «сцад», «гхаин», «гхен», първото «каф» — всичко това той не изговаряше като местен жител. Беше си послужил също с няколко думи, с които и арабинът борави, наистина, но не в такава взаимовръзка. Едва ли някой ще се учуди, ако кажа, че за мен той беше една загадка.
Ако искам да продължа по-нататък, то и отношението му с Ел Гхани беше останало за мен неясно. Но не защото бе казал толкова малко, тъй като подобна сдържаност пред непознати е добре разбираема, ала той като че освен благодарността за направените благодеяния изпитваше към този мъж и нещо друго, което се опитваше да скрие. Защо знатният меканец беше взел слепеца със себе си до Мешхед Али, изисквайки от стария, немощен човек да измине толкова дълъг и труден път? За да му служи като преводач? Разбира се, не. В Мека има достатъчно млади хора, владеещи персийски, и за «любимеца на великия шериф» бе необходимо само да си избере някой от тях. Освен това, всеки що-годе образован персиец говори и арабски, така че в Мешхед Али Ел Гхани щеше добре да се оправи. Тук имаше нещо, което никой, най-малкото един непознат не трябваше да узнае.
Странно ми се струваше болестното състояние, което слепецът бе описал с думите: «Моето тяло е свикнало от време на време да бъде напускане от душата». Дълбоки и продължителни безсъзнания настъпват при различни болести. Той епилептик, хистерик, сомнамбул ли беше! При всички случаи нервноболен! Твърдеше, през време на тези безсъзнания се намирал в друг свят и си го спомнял точно. За да възбуди интереса ми, нямаше защо да казва повече. Аз съм трезво мислещ човек и приемам за вярно само онова, което съм проверил с хладен ум, но въпреки това или може би тъкмо затова
дори когато това са духовни кътчета или ъгли. А зад тези безсъзнания на мюнеджията беше скрито нещо, което примамваше моята любознателност.
Що се отнася до Ел Гхани, който ни беше напуснал със заплахи, сега мислех с по-малко тревога отколкото преди, ако изобщо думата «тревога» е правилната. Някакво неясно чувство ставаше в мен все по-осезаемо и понятно, че запознанството ни с Ел Мюнеджи ще ни бъде от полза в това отношение. Подобен род предчувствия, дори когато са толкова слабо доловими, почти никога не са ме лъгали.