Пустинята, през която днес минавахме, беше едно югоизточно разклонение на Нефуд, опасно дори за местните. Трябваше да се стараем да спазваме посоката. Пустинята се състои от надълго разпрострели се пясъчни хълмове, които са разположени най-вече паралелно, но се срещат и разхвърляни безразборно, като всички са свързани с неравномерни напречни редици. Така помежду им възникват дълбоки четириъгълници и цялостната картина, погледната от птичи полет, има вида на онези печени тестени изделия и текстилни материи, наричани вафли. Лесно може да си представи човек, че това доста затрудняваше предвижването ни. Никъде нямаше свързани равни участъци и за да преминем от един четириъгълник в друг, трябваше да преодоляваме лежащите помежду им възвишения, сиреч да излизаме от вафлената кутийка, да яздим нагоре и да се спускаме по отвъдната страна. Това изключително много уморяваше камилите, още повече че те не са добри катерачи, защото склоновете често бяха много стръмни. Вафлените падини тогава образуваха истински пропасти и бяха толкова трудно проходими, понеже стените се състояха от рехав пясък, който не предлагаше здрава опора и при всяка крачка поддаваше под стъпалата на худжун.
Много лесно можеше да хванем грешен и безполезен или даже пагубен път, но, първо, притежавахме достатъчно опит; второ, Бен Харб беше наистина добър водач; и трето, следвахме дирите на меканците, които с избора на своя път доказваха, че познават тази област и вероятно често са яздили през нея.
Пустинята не беше съвсем безжизнена. От време на време се мяркаше някой храст с височина човешки бой, гущер и следи от малка лисица. Открихме и дирите на една пантера, но тя принадлежеше към един дребен, не толкова рядък вид.
Ел Мюнеджи се държеше тихо. Той като че се намираше в постоянна дрямка.
Още нямаше обяд. Тъкмо се намирахме на хребета на един от описаните хълмове и при едно поглеждане назад забелязахме, че освен нас в този район има и други хора. Върху един хълм, разположен зад нас вляво, видяхме да се появява група ездачи с добри камили, които развиваха голяма бързина. Преброих двайсет и двама мъже. Ние продължихме с нашия ход. Те приближиха и тогава установихме, че двайсетина носеха униформа — бяха турски войници. Турски войници тук, в Арабската пустиня! Трябваше да има особена причина, защото арабските бедуини отхвърлят господството на султанската военщина с цялата си решителност. Но нас това не ни засягаше и продължихме спокойно ездата си.
След известно време войниците ни настигнаха. Двамата цивилни яздеха отзад. Единият ни заговори. Беше персиец. Облеклото му беше направено от коприна, а оръжията му бяха красиви и с висока стойност. Но хеджин, която го носеше, беше направо безподобна. Една толкова безупречно сложена, така удивително изпъстрена камила не бях виждал. Беше женска, не повече от петгодишна, със светлосив цвят на тъмносинкави точки и светлочервени очи. Имаше верен и умен поглед, какъвто никога не бях виждал при камила. Стъпалата бяха малки и формите окръглени и пълни. Признавам, че бях запленен от това животно.
Също такова добро впечатление ми направи и ездачът, но не, естествено, заради богатото облекло и въоръжение, защото такива външни белези никога не ми вдъхват уважение. Той седеше на седлото изправено и гордо като крал, който е свикнал да заповядва и да среща подчинение. И тази гордост беше естествена, идваше отвътре. Лицето му, обрамчено от тъмна, добре поддържана брада, носеше характерните признаци на духовна дейност, а очите имаха дружелюбен поглед, който издаваше, че огънят на енергията или гнева също не му е чужд. Всичко в този мъж създаваше впечатление за истинска знатност.