— Ефенди, забелязвам, че нещо възнамерявате — каза Кхутаб ага. — Мога ли да науча какво?
— Сега още не, но само след кратко време. Най-напред трябва да повикам шейх Тавил.
Това се оказа ненужно, защото бен кхалидът беше спрял, за да пропусне ездачите, докато дойдем. Въпреки тъмнината видя, че сме само двамата и се осведоми:
— Къде са хаддедихните? Защо останаха толкова назад?
— За да мога да сдържа думата си.
— Коя дума?
— Че ти самият ще намериш откраднатите предмети, без да се налага да ги търсиш. Остави хората си да продължат ездата и ела с нас!
— Къде?
— До мястото, където Ел Гхани е скътал своя грабеж. Когато ви е видял да се връщате от лова, той е скрил предметите.
— Да не ме заведеш в някоя клопка, за да ме плениш отново? — попита той.
— Мислех, че ми имаш доверие. Ако имах такова намерение, щях да го направя по-удобно.
— Това е вярно. Ценни ли са въпросните предмети?
— Много!
Тавил размисли за, миг и каза:
— Е, добре, ще направя каквото искаш!
Обърнахме животните и се отклонихме надясно към известната скала. Там бе отправен към нас вик. Беше един от хаддедихните, на когото казах кои сме. Накарахме камилите да коленичат и му наредихме да ги пази. После поведох другите двама пеша. Достигнахме скалите, но не там, където се бях изкачил с Кара, а на срещуположното място, което предлагаше по-малко затруднения в катеренето. Помолих ги да действат, колкото може по-тихо, и понеже се подкрепяхме взаимно, сравнително лесно се добрахме до горе. Обстановката ми беше позната и въпреки мрака съумях да подбера най-подходящото за нашата цел място. Седнахме да чакаме Ел Гхани. Шейхът мълчеше. Персиецът беше толкова възбуден, че не можеше да пази тишина. Бяха претърсили меканците, без да намерят нещо. За агата бе голямо щастие да бъде спасен от смърт и отново освободен. От постигането на целта на своята опасна езда, се беше отказал. Но ето че неочаквано чу от мен, че откраднатите предмети, въпреки всичко, са налице. Това го постави във възбуда, която не успяваше да овладее. Едва бяхме заели място един до друг и ми прошепна:
— Къде са скрити светините?
— Тук в съседство в една цепнатина. Веднага щом Ел Гхани ги извади, ще го хванем. Така ще бъде изобличен и ще му е невъзможно да отрича.
— Затова значи искаше да остане при огъня, затова! Въпреки страхът, който му вдъхваше призракът!
— Да, затова! Алчността му е по-голяма от страха.
— Как откри това място?
— Бях с Кара тук и от дирите разбрах, че някой е бил горе. Това събуди вниманието ми. Качихме се и намерихме… шт, тихо! Чух шум.
Заслушахме се. Да, някой идваше, и то оттам, където се бяхме качили и ние. Той беше забелязал, че това място е по-удобно. Искам да спомена, че огънят още гореше, но ние не можехме да го видим, защото върхът на скалата го затуляше.
Шумът ставаше все по-силен. Човекът беше стъпил вече горе и сега тръгна към цепнатината. Ние седяхме така, че когато отмина, трябваше само малко да се придвижим напред, за да му препречим пътя. Той се наведе. Видяхме, че отстрани лежащите върху пакета камъни. После го издърпа и се приготви да тръгне обратно.
Тогава аз се изправих зад него. Той се обърна и ме видя, защото скалният връх вече не се намираше между мен и огъня.
— Аллах керим! (Аллах да се смили над мен!) — извика. Измъкнах ножа, оставих острието да проблесне пред очите му и тихо, но повелително се обърнах към него:
— Тук стоят още двама мъже. Виждаш ли ги? Само «гък» да си казал и ти забивам ножа в сърцето. Сядай!
Той се подчини. Принадлежеше към онзи род крадци, които са предприемчиви и хитри, но страхливи. Взех му оръжието от пояса и прошепнах на шейха и персиеца:
— Дръжте го здраво! Скоро ще се върна.
Отдалечих се, за да сляза. Той сигурно не беше сам при скалата и исках да пипна придружителя му без дандания. Едва бях започнал спускането, някой попита отдолу:
— Всичко там ли си беше?
— Да — отвърнах също така шепнешком.
— Идвай тогава! Ще те подкрепям.
Преднамерено направих последния скок така, че го съборих.
— Ама внимавай, де…
Повече не можа да каже, защото го бях склещил с две ръце за гърлото. Страхът го накара да занемее. Беше Бен Абадилах, синът на стария, също така страхлив като баща си. Остави се без съпротива да го замъкна до хаддедихна, на когото бяхме поверили камилите си.
— Доведи бързо, но тихо, петимата най-близки войни! — заповядах му аз.
Само след две минути те бяха тук. Предадох на двама от тях сина на Гхани и тръгнах с другите четирима към кладенеца, където огънят още не беше угаснал. Там видях спътниците на «любимеца на великия шериф» да стоят в очакване при камилите, които бяха вече натоварени с багажа и лежаха на земята в готовност. Мъжете не подозираха какво се е случило с техния предводител и сина му. Смятаха, че сме се отдалечили, и здравата се стъписаха от неочакваната ни поява. Нали не биваше да видим пакета, с който по тяхно убеждение Ел Гхани трябваше всеки момент да пристигне.