— Защо ги разнасяш с теб из пустинята? Такива неща човек оставя вкъщи.
— Не, защото при мен са на по-сигурно място отколкото у дома, когато ме няма. Искам си ги незабавно обратно!
— Почакай малко! Опасявам се, че ще се обадят и други собственици.
— Действително! — намеси се агата. — Ел Гхани каза неистината. Въобще не е нужно да го доказвам, защото лъжата му е толкова нескопосна, че който й хване вяра, трябва да няма глава.
— Да не се каниш да твърдиш, че ти си законният господар на торбичките?
— Не, не го казвам, но твърдя, че съдържанието на този килим е откраднато от Канс ел Адха при свещеното място на Мешхед Али.
— Онова, което твърдиш, трябва да можеш и да го докажеш.
Персиецът извади от пояса си едно тефтерче, отвори го и обясни:
— Веднага щом забелязах загубата, аз изготвих един опис на откраднатите предмети. Ето го. Ще го прочета и ти ще разбереш, че отговаря на висящите по торбичката етикети.
Кхутаб ага започна да чете, а шейх Тавил да сравнява чутото с изписаните по табелките от слонова кост думи. Всичко съвпадаше точно.
— Е? Имам ли право? — попита персиецът.
— Нещата действително си съвпадат — призна шейхът от немай-къде — Но ако си мислиш, че с това си ми представил доказателство, то много се лъжеш. Твоят опис наистина се отнася до тези предмети, но дали те са откраднати от Съкровището от крайници, в това трябва тепърва да се убедим.
Персиецът беше толкова изумен от този неочакван обрат, че не намери веднага отговор. В замяна на това Ел Гхани се възползва от тази хитрина с голямо присъствие на духа, като бързо извика:
— Стой! Аз мога да докажа, че не съм крадецът, а ограбеният. Този опис е мой. Аз съм го изготвил и той ми беше откраднат в Мешхед Али, когато бях в жилището на този шиитски баш насир. Сега той има наглостта да си послужи с този списък, за да се добере до имането ми.
Спогледахме се с Халеф. Мошеничеството на стария беше възмутително. На шейха на бени кхалид тая работа дойде много изгодно. Той се обърна ухилено към персиеца с въпроса:
— Какво ще кажеш? От обвинител ти се превърна в обвиняем. Защитавай се!
— Да се защитавам…? Аз…? Я али…! Какво… нахалство! Нито дума… нито дума няма да кажа!
— Това следваше да се очаква. Дето приказваш за нахалство, тепърва ще ти държа сметка. Кражбата сега лежи по следния начин. Ти твърдиш, че нещата са откраднати от Мешхед Али, а моят гост и приятел заявява, че си му откраднал описа, за да влезеш в притежание на тези предмети. Двамата се намирате на територията на племето бени кхалид, което трябва да се произнесе по случая. Веднага щом цялото племе, от което ние сме само едно малко отделение, се събере, ще свикам джемма и тя ще отсъди. Дотогава секвестирам всичко, което лежи тук на килима, и го вземам под свое съхранение.
Тавил уви отново вързопа и върза шнура. Агата понечи да протегне ръце да му попречи. Повторно го възпрях със знак. Шейхът върза последния възел и поиска да стане, ала аз го задържах за ръката и попитах:
— Да си вървиш ли искаш?
— Да — отвърна Тавил бен Шахид.
— С този пакет?
— Разбира се! Така беше решено.
— От теб — да. Но не искаш ли да изчакаш аз какво ще реша? Защото аз си позволявам да бъда на малко по-друго мнение от теб.
— В какво отношение?
— По няколко пункта. Преди малко ти каза: «Аз намерих тези неща тук.» Наистина ли ти ги намери?
— Това няма значение.
— Не, защото тези предмети принадлежат на този, който ги е намерил, докато се решат нещата около тях.
— Това току-що стана.
— Не, защото някой си въобрази, че може да решава, без да има и най-малкото право за това.
— Мен ли имаш предвид?
— Да. Баш насир твърди, че вещите са откраднати от Мешхед Али, а Ел Гхани твърди, че той му е откраднал списъка, за да влезе в притежание на предметите. Двамата се намират тук на терен на хаддедихните, които трябва да се произнесат по случая. Хаджи Халеф Омар следователно има задължението да секвестира всичко, което се намира в килима, до произнасяне на присъдата. Това е правилното гледище и то е валидно. А твоето е погрешно и не важи.
Шейх Тавил ми хвърли дебнещ поглед и се приготви за бърз скок. Същевременно видях, че не бях единственият, който го бе забелязал. Кара стана от мястото си и даде вид, че има да върши нещо при една от лежащите наблизо камили. По младежкото му лице плъзна изразителна усмивка. Точно заради неговата младост бе сметнат от шейха на бени кхалид за безопасен. Той грабна чевръсто пакета и скочи, за да изчезне в мрака на нощта. Кара се засили и с дълъг скок се стовари изотзад върху Тавил по такъв начин, че беглецът се захлупи по очи в пясъка. Поиска веднага да се изправи, но не можа. Кара лежеше върху него и беше сключил здраво ръце около гърлото му. Естествено, няколко хаддедихни се нахвърлиха върху Тавил и се погрижиха да вържат така ръцете и краката му, че да не може да се движи.