— Кои са двете жени? — попита слепият.
— Те са героини на горестта, на търпението. Едната княгиня, другата работничка, те стояха на най-високото и най-ниското стъпало на земния живот, в такава отдалеченост една от друга, че не се познаваха. Но колкото и да са различни пътищата в живота, всички те се събират при голямото решение на смъртния час. Княгинята беше едно мило, весело дете, което с радостни очи гледаше към многообещаващото бъдеще — всички предпоставки за земно щастие бяха налице. Но ето че дипломацията посегна с желязна ръка към нейната благосклонна досега съдба. Изтръгнаха я от обичните родители, братя и сестри и я отведоха в далечна страна, при чужд народ, в близостта на владетел, на когото сърцето й не можеше да принадлежи. Златният момински ден си беше отишъл, слънцето на земното щастие бе залязло. Студени задължения започнаха със страшен товар да тегнат върху нейното горещо сърце, върху нейната нежна душевност. Едва намираше дъх за своята изискваща разбиране и любов душа. В това чувство на задух закрещя тя към Бога и той й изпрати Ангела на вярата като спасителен вестител. От висините на небето се вливаше в нея сила да живее за задълженията на земята и затова този живот от своя страна се стремеше нагоре. Тя полагаше своя копнеж за идното щастие в ръцете на Вечната любов и го получаваше обратно като стремеж да се грижи за поверения й непознат народ. Раздаваше, макар самата необичана, любовта от висотата на своето положение по всички страни надолу Отказвайки се от всички лъскави земни блага, тя се превърна в скромна и безпретенциозна дарителка на доброта, която действа скришом. Мразена като княгиня и изолирана в мразовита самота, тайно беше даряваща благословия и милосърдие майка за нуждаещите се. Всеки преминал без някое безшумно извършено благодеяние ден й се струваше изгубен. Така преминаха нейните години и когато се сбогува сега със земята, никакво княжеско велелепие не озарява нейния самотен смъртен одър. Само една-единствена вярна слугиня коленичи там и се моли високо и покъртително. Само тя беше разбирала и обичала покойната княгиня, беше близка свидетелка на нейните страдания и мълчалива пратеница на нейната благодеятелност. Само тя знае какво е била обичната й господарка за своя народ. Но не, не само тя. Освен нея има и още един, който всичко вижда и знае — Всемъдрия изследовател на сърца и мисли. В неговата книга са вписани за Вечността всичките безчет горчивини, които е изпитала по трудната пътека на самолишенията, всички нападки, които е изтърпяла с богоотдаден отказ за съпротива, и също цялото обилие от любов, което е изливала върху бедните и онеправданите. Сега, в мига на раздялата, хлипането на молещата се до нея слугиня достига до ушите й от все по-голяма далечина и така също се губи за нея времето на търпението и незаслужените страдания. До страната й отново се появяват красивите, златни момински дни, а отпред, при Везните на справедливостта, й махат ангелите с усмивка на небесна любов. Казвам ти, земният трон беше за нея стол на мъченията, обкръжен от множество завистници. Но какво са всички тези мъки пред великолепието зад портата отсреща, където от всеки миг на някогашната горест и от всяко отделно деяние на любовта ще заструи насреща й неизчерпаем извор на блаженство. Всезнаещия Отец на Небето не забравя нито една секунда от страданията на своите деца и нито една от техните сълзи, колкото и скришно да са изплакани.
Тук мюнеджията извика радостно:
— Имаш право! Сега виждам ангелите да й махат. Тя протяга ръце към тях и ускорява крачки. Другата, която върви до нея, също.
— Тя беше дъщеря на мизерията — обясни Бен Нур. — Детството й беше глад, презрение и работа. Никога не видя очите на любяща майка, а от суровия баща усещаше само безмилостно удрящата ръка. Захвърлена сред чужди, безсърдечни хора, служеше вярно и честно. А когато помисли, че е намерила сърце, на което може да се повери и да отдаде своето, то се оказа на груб, безчувствен мъж. Той робуваше на хазарта, алкохола и други пороци. Мразеше реда, работата и всяко обвързващо го задължение. Тя трябваше да се труди и грижи за него и многобройната челяд и го правеше тихо и всеотдайно. Но онова, което припечелваше с неуморна работа, онзи изливаше в гърлото си. Тя не виждаше плодовете на своя труд, но не преставаше да работи, защото вярваше, че децата са благословени от небето, за което трябва с майчини грижи да се окаже достойна. Ето че мъжът умря. Тя го погреба, плака на гроба му, скърби за него, без един упрек да отправи подире му. Но сетне силите й за децата сякаш се удвоиха. Хранеше ги по-добре отпреди, изпрати ги на училище, изучиха занаята. И не се оплакваше с нито дума за нощите, в които седеше край лампата, за да стори нещо повече от своя дълг. Синовете си взеха жени, дъщерите — мъже, майката продължи да работи. Появиха се внуци, което още повече увеличи нейните грижи. Но никой не й благодареше. Никое дете нямаше място при себе си за майката. Едно мизерно помещение на тавана, една масичка, стол и бедняшка постеля — това бе работното място на безкрайната майчина вярност. Беше забравена. Никой не отиваше при нея, също децата и внуците й. Искаха тя да отива и се ядосваха, когато треперещата ръка на старицата вече не носеше колкото по-рано. И сега тя се спомина. Никое от децата й не е при нея да склопи добрите, винаги бодри очи. Земният живот й отказа всяко щастие; всеки слънчев лъч. Едва сега, в своя смъртен час, опозна тя блясъка на светлината. Отсамното я измами с възнаграждението за нейната работа, Отвъдното ще я обезщети хилядократно за тази загуба.