След тези думи отново настъпи пауза, по време на която Ел Мюнеджи си замърмори някакви неразбираеми думи. После чухме гласа на Бен Нур да казва пак високо:
— Не, не бива да се застояваш повече тук, времето изтече. Следвай ме!
Държах внимателно слепеца под око. Той посегна с десницата, сякаш искаше да хване някаква ръка, а с лявата леко имитираше движение на летеж. После стъпи стабилно и заговори:
— Това отново е земята, чувствам го. Сега ме отведи обратно до мястото, откъдето ме взе!
Ясновидецът започна да се спуска по скалите, без да се грижи за нас. Това ставаше по същия необясним начин, по който бе воден нагоре. Никъде не спря и въпреки това слезе, без да се подхлъзне.
Долу тръгнахме тихо след него. Той измина същия път, по който бяхме дошли, без дори веднъж да се поколебае. А когато стигнахме целта си, седна на мястото, на което беше седял.
— Благодаря ти, Бен Нур, просветли придружителю на моята душа! — каза полугласно.
После облегна гръб на скалата и след късо време чухме тихи, равномерно дишане. Беше заспал.
Кара бен Халеф беше буден, но не се осмели да ни пита къде сме били. Най-напред и ние запазихме безмълвие, защото онова, което бяхме видели и чули, бе ангажирало нашите мисли и чувства. Аз прехвърлих целия си живот, дано намеря в него някакво указание за обяснението на тази странна нощна сцена, но напразно.
Разбира се, добре знаех, че за така наречените «първобитни народи» е присъща склонността към тайнственото, за която думата «суеверие» не е подходяща. Непривлекателната, често мизерна храна, толкова благоприятно развиваща фантазията в пустиня или савана, недостижимият за знанието магичен сумрак на девствената гора, това са предпоставки, които, свързани с унаследените душевни заложби, определено са в състояние да направят човека по-възприемчив за онова, което познатата сентенция квалифицира като намиращо се «между небето и земята». Оттук и богатата съкровищница от приказки на Ориента и настройката на степните и пустинните народи към свръхестественото. Човек няма да повярва с каква богата градивна сила е надарен в това отношение бедуинът. Колкото по-малко живи същества населяват огромните пространства на неговата родина, толкова по-творческа е неговата сила на въображението. Тя замества пребогато с нереални обитатели липсващите в действителност и на края той самият вече не знае къде престава реалността и къде започва измислицата. Така е и при североамериканските индианци. Те също притежават богата фантазия, но им липсва слънцето на юга, а неумолимостта на трагичната им съдба вдълбочава сенките, в които се движат техните образи. Човек пристъпва в едно много сериозно царство, когато край догарящия лагерен огън някой стар индианец започне да разказва какво са видели отдавна умрели войни в спящата прерия, в дебрите на планините, дълбочините на каньоните и сред исполинските стволове на девствената гора. Това не са приказки като тези на Ориента, а разкази за възкръсващи нощем мъртъвци, загинали от кървавото предопределение на тяхната раса, но не могат да намерят покой, защото смъртта продължава върху гробовете им своя танц. Винету, най-трезво мислещият, най-прозорливият от всички червени мъже определено не беше фантазьор, но от време на време, когато лежахме един до друг в нощната тъма, се случваше да вдигне ръка и да помаха наоколо за поздрав. Когато веднъж го попитах защо го прави, той отвърна: «Нека белият ми брат не пита! Ние сме закриляни, това е достатъчно.»