— Развържи ме! Надявам се, през нощта си съзнал, че бруталното ви поведение ще повлече за вас най-лоши последици.
— Не, не съм го съзнал — отговорих аз.
— Значи Аллах те е ослепил. Нима не си казваш, че войните ми сега ще дойдат?
— Ако им разрешим.
— Ако не им разрешите, ще го постигнат със сила. Ще ме освободят и ще се нахвърлят върху вас.
— Наистина ли? Струва ми се, че не мен, а теб е ослепил Аллах. Ако само един-единствен от воините ти се осмели да се държи враждебно към нас, той ще се превърне в твой убиец, защото в този случай ще ти пратя един куршум в главата.
— Няма да посмееш, понеже моята смърт само ще ускори втурналата се към вас гибел.
— Нека спокойно го дочакаме. Сега, види се, твоите хора още спят, което за съжаление не е доказателство, че са привързани с голяма вярност към теб. Ако притежаваха и капчица най-обикновена проницателност, отдавна щяха да си кажат, че нещата около теб не стоят така сигурно. Нека дойдат, ние не се страхуваме от тях.
Тавил беше говорил в гнева си толкова високо, че гласът му достигна до отсреща и събуди Халеф. Той ме видя тук при пленниците, стана и тръгна насам. Това привлече погледите на пленниците към него и мястото, където бяхме лежали. И понеже бе станало достатъчно светло, видяха слепеца, който все още спеше в седнало положение облегнат на скалата. Забелязах това и бях любопитен как ли ще реагират.
«Любимецът на великия шериф» ококори очи и извика с най-голяма изненада:
— Кой… кой… лежи там до скалната стена.
Синът му беше също така слисан. Отговори буквално с крещене:
— Машаллах! Какво чудо се е случило! Та това е Ел Мюнеджи, който умря!
— Не само умря, а беше и погребан — прибави бащата. — Тия кучета хаддедихните са осквернили гроба му и са го извадили.
Халеф междувременно бе стигнал до мен. Като чу думата кучета, бързо се обърна и понечи да се отдалечи.
— Къде, Халеф? — попитах аз.
— Отсреща — изръмжа той — Курбачът ми остана да лежи там. Тоя келеш ни нарече кучета.
— Ел Мизан, Ел Мизан, Халеф! Спомни си Везните на справедливостта!
Тогава той се обърна към мен и заговори спокойно:
— Много правилно, сихди! Не помислих за това. Сънят ме лиши от връзката с вчерашния Час на смъртта, но ти събуди в мен спомена за моите намерения.
После се обърна към Ел Гхани и каза присмехулно:
— Да, ние го изровихме и помъкнахме с нас трупа му. Той снощи дотърча тук и ни говори. Изключително умни люде сте, няма що!
Меканецът съзна сега наивните си мисли и извика с не по-малко удивление:
— Значи Ел Мюнеджи не е бил мъртъв! Аллах!
— Не, но вашите мозъци са били в такава степен изгорени, че сте го погребали жив. За един жив изрекохте свещената молитва на смъртта.
— Не сме виновни. Той беше вцепенен и нямаше как да не го сметнем за мъртъв.
— А защо ние не направихме тази грешка? Ние веднага забелязахме, че е още жив.
— Сигурно защото точно в този миг, когато сте отишли при него, той се е събудил. С тези твои упреци да си мълчиш!
— Искаш да ми забраниш да говоря каквото ми е угодно? Не ставай смешен! Вие сте знаели, че душата му от време на време го напуска и трябваше да изчакате завръщането й. Ние не го знаехме и въпреки това го извадихме от гроба. Макар да му спасихме живота, вие трябва да гледате на себе си като на негови убийци.
Ел Гхани отправи угрижено изпитателен поглед към Халеф и попита:
— Слепецът говори ли за мен?
— Твърде много.
— Какво каза?
— Той го каза на нас, не на теб. Следователно ще го запазим за себе си.
— Но аз трябва да го знам.
— А пък ние ще го премълчим. Впрочем никой не може да каже свястна приказка за теб.
— В такъв случай той ви е излъгал. Той е от нашата група. Доведете го при нас!
— Нека първо помислим. Той си е собствен господар и може да прави каквото си иска.
— Тогава го събудете и му кажете, че искам да бъде тук при мен!
— Човече, не си мисли, че е достатъчно само да заповядаш и работата да стане! Той ни дължи живота си и следователно сега е част от нас.
Угрижеността на меканеца нарастна. Сякаш се канеше да излезе извън себе си, така възбудено извика:
— Мястото му е при мен! Аз съм му правил хиляди благодеяния, за които ми дължи най-голяма благодарност. Не мога да търпя да стои при непознати хора. Трябва да дойде тук!
— Тъй! Ти май имаш голям страх от нас?
— Страх? Защо? Как така?
— Защото това, което може да чуем от него, сигурно е опасно за теб.