— Опасно? — изсмя се оня подигравателно, но смехът му звучеше много пресилено.
— Да, опасно! — назида Халеф. — Твоята съвест при всички случаи не е чиста.
— Ти се грижи за чистотата на твоята! Ще го пратиш ли тук?
— Не.
— Тогава веднага ще видиш какво ще направя. Ще го събудя и тогава няма начин той да не дойде.
Ел Гхани изкрещя с всичка сила името на слепеца. Повиканият се събуди и се изправи заслушано.
— Мълчи! Нито дума повече! — повели Халеф, като извади ножа си и острието проблесна към Ел Гхани. — Извикаш ли още един-единствен път, устата ти ще замлъкне завинаги!
Заплахата прозвуча толкова енергично, че постигна целта си. Меканецът изгуби кураж и притихна. Халеф даде заповед да го намушкат, ако извика отново. После се обърна към мен:
— Ханнех е будна. Ще ни приготви кафето. Ела! Аз също бях видял, че «най-красивата притежателка на женската шатра» е напуснала носилката и се занимава с посудата. Докато отивахме към нея, дребният хаджи попита:
— Правилно ли постъпих, сихди?
— Хм-м! — отвърнах аз. — Ти не считаш за възможно Ел Мюнеджи да пожелае да отиде при спътниците си? Това заключавам аз от поведението ти.
— Поведението ми? Какво имаш предвид?
— Накара Ел Гхани да повярва, че Ел Мюнеджи ни е дал някакви сведения за него, които не е трябвало да дава.
— Какво вреди? Исках да го подразня и успях.
— Това е успех, с който не бива да се възхваляваш, Халеф.
— Защо?
— Първо, не е благородно да дразниш хората. И второ, по този начин оказа недобра услуга на нашия повереник, стареца. Недоверието, което вся между него и Ел Гхани, може да донесе лоши плодове за клетия слепец, ако държи да се присъедини отново към раншните си спътници. Според мен не биваше да го правиш.
— Хм… хм…! Наистина бях не само неблагодарен, но и непредпазлив. Сега съзнавам, че още повече трябва да се взема в ръце. Сихди, човекът си е слабо създание, а аз, твоят стар, непредпазлив Халеф, май принадлежа към най-слабия сорт. Нали?
— Въпросът ти е излишен, понеже сам го съзнаваш и не се нуждаеш от моя отговор. Иди при Ханнех! Нещо ти маха.
Той избърза напред да се подчини на нейния знак. Тя имаше да говори с него. Искаше да знае къде сме били вчера толкова по късно и какво сме правили. Кара се присъедини към тях, а аз отидох при персиеца. Той също се беше събудил и седеше в близост до мюнеджията.
Когато седнах и заговорих с баш насира, слепецът ме разпозна по гласа и попита:
— Заблуждавам ли се, че ефендито от Вади Драа е при мен?
— Не се заблуждаваш — отвърнах. — Аз съм.
— Кой е още тук?
— Един приятел, който сега е от нашия отряд.
— Кое време от денонощието сме сега? Струва ми се, че е светло.
— Да, ранна утрин е.
— Кога ме намерихте?
— Вчера.
— Не по-рано? Значи това, което искам да ти кажа, се отнася до вчерашния ни разговор. Аз вероятно щях да предпочета да мълча, но някакъв подтик в мен ме кара да говоря. За мен това винаги е доказателство, че Бен Нур го иска. Името нали не ти е непознато?
— Да.
— И знаеш, че той често отвежда душата ми до места, които не се намират на земята?
— Знам.
— В такъв случай искам да ти съобщя, че миналата нощ напуснах с него земята.
— Къде бяхте?
— В Смъртния час.
— Но това е време, не място.
— Допреди и аз мислех така, но сега го знам по-добре. Снощи за мен той беше място, където стоях с Бен Нур на един висок камък и гледах как минават покрай мен душите на умиращите. Сега го виждам пред себе си толкова ясно, че мога точно да ти го опиша.
Старецът го направи и неговото описание съвпадаше изцяло с това, което бяхме чули вчера на скалите. Нас, неговите придружители, не спомена. Ето защо попитах:
— Сам ли беше на това странно място?
— Освен мен и Бен Нур друг нямаше.
Ел Мюнеджи значи не знаеше кой е бил при него и че сме го придружавали нагоре.
И сега той започна разказа си. Описа ни отделните множества на душите по начина, както му ги беше показал вчера Бен Нур. Когато свърши, аз го попитах:
— Убеден ли си, че това е било истинско видение, а не сън?
— Не беше сън! Аз сънувам понякога, наистина, но съумявам да разграничавам толкова точно сънищата си от виденията, че заблуда не е възможна.
— Границата между сън и видение толкова забележима ли е, че не можеш да ги объркаш?
— Да. Мога дори да отличавам сън от сън. Има сънища, просто продължение на последните мисли, с които човек се е занимавал, преди да заспи. Те не означават нищо. Но има други, които са ни внушени. Когато Бен Нур иска да ми каже нещо, което не може да ми съобщи по друг начин, ми го казва в съня. След събуждането си аз знам, че не съм бил някъде с него, а само съм сънувал, но че този сън е бил негово преднамерено дело. И също така никога не се заблуждавам, когато душата ми напуска тялото. Знам къде е била. В началото, когато още не бях свикнал с това, от време на време се случваше да се заблуди, но сега — никога.