Междувременно слънцето се снишаваше все по-ниско над западния хоризонт и златисточервеният диск вече бе наполовина потопен в надвисналия над гората огромен облак, обагряйки го в оранжеви и пурпурни нюанси. Ако исках да си намеря сухо местенце за нощуване преди падането на здрача, трябваше да побързам. Възнамерявах да лагерувам на билото на покрития с мъх хълм, откъдето за първи път бях забелязал сияйния кристал. Разбира се, не изключвах вероятността от нападение от страна на човекогущерите, ала се уповавах на късмета си. Няколкократно бях предлагал на ръководството на компанията да се изпращат по двама души минимум на експедиция в името на повишената безопасност, обаче ми отговориха, че процентът на нощните нападения е пренебрежимо малък, за да предприемат подобна промяна. Люспестите твари имали затруднения с ориентацията в тъмното и дори причудливите им факли не им помагали особено.
Намерих коридора, по който бях дошъл до центъра на загадъчното съоръжение, и се насочих към изхода. Щях да оставя по-нататъшното проучване на този изумителен феномен за някой следващ път. Стараех се колкото се може по-точно да повторя маршрута си по спираловидния коридор, осланяйки се на паметта си и ориентирайки се по островчетата трева, разпръснати тук-там сред калната земя. Не след дълго се озовах близо до мъртвеца, над чийто шлем вече кръжаха първите мухи фарноти — недвусмислен знак за започналия процес на разложение. Инстинктивно вдигнах ръка, за да прогоня две-три от противните насекоми, бръмчащи пред лицето ми, и в този миг се случи нещо, което ме порази като удар от гръм. Невидимата стена, в която се удари дланта ми, убедително ми показа, че въпреки старанието си по някакъв начин се бях отклонил от правилния път. Колкото и да не ми се искаше да го приема, очевидно се движех по проход, паралелен на онзи, в чийто край се намираше трупът. Навярно по някое време бях свърнал не където трябва или погрешно бях поел по едно от многобройните разклонения на този заплетен лабиринт.
С надеждата да открия евентуален изход по-нататък по коридора, продължих да вървя направо, ала се сблъсках с непроницаема преграда. Явно се намирах в задънена улица. Оставаше ми само едно — да се върна до централната камера и да започна всичко отначало. Не можех да определя къде съм сбъркал. Сведох поглед към земята в търсене на следи от стъпките ми, ала за пореден път се уверих, че слузестата влажна кал запазва отпечатъците за не повече от няколко секунди. Сравнително бързо се добрах до средата на радиалната структура и внимателно планирах предстоящия ми маршрут. Този път възнамерявах да свия наляво при едно от разклоненията, но при кое точно — това щях да определя на място.
Запристъпвах пипнешком напред и с всяка следваща крачка все повече се убеждавах, че съм избрал правилния път към изхода на лабиринта. В точния момент свърнах наляво и разпознах прохода, по който не толкова отдавна бях достигнал центъра на зданието. Ала само след броени минути, за свое разочарование, открих, че траекторията ми ме отвежда далеч встрани от мъртвото тяло. Съдейки по всичко, този коридор нямаше да ме отведе до точката, откъдето бях проникнал в невидимото съоръжение. Изглежда, системата от вътрешни помещения на този древен архитектурен комплекс беше доста по-сложна, отколкото бях предположил в началото.
Сега имах два варианта пред себе си — или да се върна обратно към центъра и отново да поема по спираловидните коридори, или да се опитам да намеря пътя навън, следвайки един от страничните проходи, обрамчващи, както ми се струваше, външния периметър на огромния пръстен. След кратък размисъл обаче категорично отхвърлих втората възможност; колкото и изкусителна да беше, ако не откриех някакъв начин да обозначавам маршрута си, рискувах да се заблудя окончателно в незримия лабиринт. За съжаление, поне на този етап не разполагах с нищо, способно да остави трайна следа върху гладката повърхност на високите стени или меката тинеста почва. Ножът ми не бе в състояние да издълбае дори най-незабележима бразда, топките от кал мигом се плъзваха надолу и се сливаха с влажната земя, металическата тъкан на свитъка ми за записки беше толкова здрава, че нямаше как да бъде разкъсана на отделни фрагменти, а всеки опит да откъсна дори най-миниатюрна частица от защитния си костюм щеше да доведе до сериозен риск за живота ми заради характера на венерианската атмосфера.