Още един ден на търсене — и отново без никакъв успех! Проблемът с водата все повече ме угнетява, защото към пладне манерката ми пресъхна окончателно. За щастие, следобед заваля силен дъжд и аз побързах да се върна в централната камера, където бях оставил шлема си, и благодарение на него успях да събера около половин литър от живителната течност. По-голямата част изпих веднага, а останалото излях в манерката. Лаколните таблетки не помагат особено при истинска жажда, ето защо се надявам, че тази нощ отново ще завали. За всеки случай поставих шлема на земята с горната част надолу, за да не изпусна нито капка. Запасът ми от хранителни таблетки не бе голям, но и не беше критично малък. Отсега ще намаля дажбата си наполовина. Най-лошо е положението с кубчетата калиев хлорат; въпреки старанията ми да ги изразходвам възможно най-пестеливо, това целодневно обикаляне из невидимия лабиринт се отразява драстично на количеството им. Чувствам се уморен и отпаднал — както заради постоянния недостиг на кислород, така и заради засилващата се жажда. А редуцирането на дажбите, без съмнение, ще ме изтощи още повече.
В тази мистериозна конструкция има нещо дяволско. Мога да се закълна, че изследвах всички странични разклонения на основните проходи, но всеки нов опит опровергава изготвената от мен схема, внасяйки в нея допълнения или изключвайки вече нарисуваните коридори. Никога преди не се бях замислял колко сме безпомощни без обичайните си визуални ориентири. Навярно един незрящ човек би се справил доста по-добре от мен, ала за повечето от нас зрението е венецът на сетивата. Осъзнаването на безплодния характер на усилията ми ме обезкуражи още повече. Представях си как се е чувствал клетият Дуайт. От тялото му вече бе останал само един скелет; сикифлигите, акманите и мухите фарноти бяха свършили своето и бяха напуснали гнусната сцена. На тяхно място бяха дошли растенията некрофаги, чиито пипаловидни израстъци най-накрая бяха успели да се доберат до тленните му останки. Междувременно към злорадстващите зрители се бяха присъединили пови попълнения; те се кикотят безмълвно и се наслаждават на страданията ми. Още един ден в този капан и ще полудея, ако преди това не издъхна от изтощение и недостиг на жизненонеобходими вещества.
Независимо от всички трудности съм твърдо решен да се боря докрай. Дуайт щеше да се спаси, ако бе издържал още минута-две. Скоро ще станат три пълни денонощия, откакто напуснах базата в Тера Нова; вероятно всеки момент ще започнат да ме издирват. Всички мускули ме болят, а лежането в проклетата слузеста кал едва ли може да се нарече „почивка“. Миналата нощ, въпреки колосалната умора, спах на пресекулки; нищо чудно и тази нощ да се повтори същото. Заради треперещите ми ръце ми е все по-трудно да пиша. Сякаш съм впримчен в някакъв безкраен кошмар на границата между реалността и съня и не мога нито да се събудя, нито да заспя. В обръча от блещукащите факли има нещо неизразимо зловещо, което не мога да понеса.
Значителен напредък! Още нищо не е изгубено. Обаче се чувствам много отпаднал; снощи почти не мигнах, задрямах едва на разсъмване и се събудих малко преди пладне, без изобщо да си отпочина. Не е валяло от последния път и жаждата ужасно ме измъчва. Глътнах една таблетка допълнително над редуцираната си норма, колкото да ми даде сили, ала без вода от нея нямаше голяма полза. Пробвах да пия малко от влагата, съдържаща се в мляскащата кал под краката ми, но веднага ми призля и жаждата ми стана още по-мъчителна. В името на икономията на хлоратовите кубчета ограничих до такава степен подаването на кислород, че рискувам да изгубя съзнание от задушаване. Вече не се опитвам да се изправя на крака и се придвижвам с пълзене на ръце и колене.
Някъде към два следобед започнах да се натъквам на познати коридори и успях да се приближа до трупа — или по-точно, до неговия скелет — на най-късото разстояние от последните два дни. Само веднъж се озовах в задънена улица, но бързо се ориентирах накъде да поема след кратка справка със схемата ми. Най-големият проблем с тези скици е, че станаха прекалено много. Вече заемат цял метър от свитъка и аз всеки път трябва да се спирам и дълго да търся нужния ми отрязък от пътя.
Жаждата, умората и недостигът на кислород явно се отразяват и на умствените ми способности, така че невинаги ми се удава да разшифровам собствените си бележки. Онези проклети зелени твари продължават да ме наблюдават и да се кискат беззвучно, шавайки с противните си пипалца, а от време на време жестикулират оживено, сякаш се шегуват за моя сметка.