Несравнимо по пищност било хилядолетното празненство по случай разрушаването на Иб. Хората заговорили за него цели десет години преди настъпването на знаменателната дата. В навечерието на тържествения ден в Сарнат се стекли хиляди жители на Траа, Иларнек и Кадатерон, възседнали коне, камили и слонове; дори от по-далечните градове на Мнар придошли стотици люде, жадуващи да се насладят на тържествата. В предпразничната нощ насред обширната равнина под мраморните стени на Сарнат се издигнал цял град от пъстроцветните шатри на принцовете и скромните палатки на простолюдието. Владетелят на Мнар — цар Нагрис-Хей — се опиянявал от изключителните вина на завоювания Пнор в най-голямата зала на двореца си, заобиколен от пируващи благородници и прислужващи роби. Трапезите се огъвали от апетитните ястия, сред които имало печени пауни от далечните планини на Имплан, камилски деликатеси от пустинята Бназик, ядки и подправки от полята на Сидатриан и разтворени в оцет перли от стръмните брегове на Мтал, гарнирани с главозамайващо разнообразие от сосове и подправки. Ала най-изисканото угощение били блюдата, приготвени от големите риби, уловени в езерото; те били поднасяни на инкрустирани с елмази и рубини златни подноси.
Всички жители и гости на Сарнат, обхванати от неописуем възторг, се наслаждавали на това юбилейно празненство. Веселието огласяло и пъстроцветните шатри на принцовете пред градските стени, и храмовете на жреците. Облени от лунното сияние, великолепните палати хвърляли мрачни сенки върху огледалната повърхност на езерото, над което се стелела призрачна зеленикава мъгла. Върховният жрец Гнай-Ках пръв забелязал тайнствените сенки, които се спуснали от луната към езерото. Неусетно зеленикавата мъгла започнала да се издига все по-високо и по-високо, докато не забулила със зловещия си саван кулите и куполите на безметежно веселящия се град. Тогава най-зорките забелязали, че сивата скала Акурион, която преди гордо се извисявала над езерната повърхност недалеч от брега, е скрита почти изцяло под водата, над която проблясвали злокобни светлинки. В сърцата на празнуващите пропълзял смътен страх, а принцовете на Иларнек и далечния Рокол били сред първите, които прибрали пъстроцветните си шатри и побързали да напуснат Сарнат, без сами да знаят защо.
После, малко преди полунощ, всички бронзови порти на Сарнат внезапно се разтворили и избълвали сред откритото пространство многочислени тълпи обезумели хора, при вида на които празнуващите пред стените принцове изплашено побягнали. Лицата на напускащите града жители били белязани с печата на безумието и невъобразимия ужас, очите им били разширени от суеверен страх, а думите, откъсващи се от устните им, възсъздавали такива кошмарни картини, че никой от онези, които ги дочули, не посмял да спре стремителния си бяг. Същевременно откъм царския палат проехтели такива ужасяващи вопли, че всички изтръпнали при мисълта какво ли се е случило в най-голямата зала на двореца, където пирувал владетелят с неговата свита. Тези, които се осмелили да надзърнат през големите прозорци на палата, зърнали кошмарно зрелище: вместо цар Нагрис-Хей и празнуващите благородници там се гърчели десетки жабоподобни твари със зеленикава кожа, изпъкнали очи и издадени напред дебели устни. Уродливите създания подскачали из залата, изпълнявайки скверните си танци и размахвайки обгърнати от пламъци златни подноси. А когато принцовете и простолюдието, панически напускащи обречения Сарнат на гърбовете на своите слонове, коне и камили, отново погледнали към езерото, забелязали, че сивата скала Акурион вече е напълно потопена под водата.
Мълвата за чудовищното бедствие, сполетяло Сарнат, тутакси плъзнала из обширните земи на Мнар и керваните вече не поемали по пътя към прокълнатия град и несметните му съкровища от скъпоценни метали. Ала трябвало да измине много време, докато някой дръзне да се отправи към облъхнатата от страховити легенди равнина, където някога се издигал процъфтяващият Сарнат. Това били смели млади хора, синеоки и златокоси, които не водели произхода си от нито едно от племената, населяващи Мнар. Тези храбри скиталци се приближили до самото езеро, където продължавала да се издига сивата скала Акурион, но не открили и следа от приказния град, будели удивление и възхита по целия свят. Там, където някога се издигали високите триста лакътя стени, зад които се извисявали още по-величествените кули и куполи, сега се простирал единствено мочурлив бряг, гъмжащ от отвратителни водни гущери. Шахтите и мините, където навремето били добивани драгоценните метали, също били изчезнали. Сарнат бил сполетян от ГИБЕЛТА, чийто знак според преданията върховният жрец Таран-Иш изобразил с треперещата си ръка върху хризолитовия олтар.