Ужасното предчувствие, което гризеше моето объркано, отказващо да приеме жестоката истина съзнание, прерасна в смразяваща увереност. Бях се изгубил — окончателно и безнадеждно — в мрачния лабиринт на огромната Мамутова пещера. За пореден път огледах всичко наоколо с напрегнат взор и за пореден път не открих никакъв знак, който да ми посочи пътя към спасението. Никога вече нямаше да зърна благословената дневна светлина, да се любувам на зелените хълмове и да съзерцавам красотата на прекрасния свят, останал някъде далеч над мен. Надеждата ме бе напуснала завинаги. Обаче животът ме беше приобщил към кастата на философите, ето защо изпитвах и известно удовлетворение от стоическото спокойствие, с което се отнасях към критичната ситуация. Въпреки че бях чел много за истеричната паника, в която изпадаха окаяните клетници в подобни случаи, аз си оставах все тъй невъзмутим и хладнокръвен, какъвто бях и преди да осъзная пълната си дезориентация.
Мисълта, че неусетно бях прекрачил отвъд точката, след която нямаше връщане назад, дори за миг не ме накара да изгубя самообладание. Ако смъртта бе единственият ми изход, разсъждавах аз, то тази ужасна, но величествена пещера щеше да се превърне в моя гробница и да ми окаже същия радушен прием, както и гробището в църковния двор. И колкото и необикновено да звучи, вместо да ме изпълват с отчаяние, тези размишления ме дариха с покой.
Бях сигурен, че ме очаква мъчителна гладна смърт. Не се боях от безумието, което застигаше слабите духом, и нямаше кого да виня за надвисналата над мене участ. Никой не ми беше виновен, че изцяло на своя глава се бях отделил от групата пещерни любители, отправяйки се — съвсем сам — към дълбините на тъмните проходи, из чиято плетеница бродех повече от час. И когато осъзнах, че не мога да открия обратния път, вече беше прекалено късно.
Светлината на фенерчето ми започваше да отслабва. Не след дълго щеше да помръкне окончателно и непрогледният мрак на земните недра да ме обгърне в зловещата си прегръдка. Сетих се за колонията на туберкулозноболните страдалци, намираща се тук, в глъбините на Мамутовата пещера. Клетниците съвсем съзнателно дошли по тези места, защото се надявали, че целебният климат на подземния свят с неговата постоянна температура, незамърсен от градските миазми въздух и умиротворяващ покой ще възстанови здравето им. Обаче намерили единствено смъртта си и били открити вкочанени и застинали в странни и ужасни пози. Бях зърнал кошмарните им останки, докато обикаляхме с групата, и сега гадаех как ли щеше да се отрази пребиваването в пещерата на такъв здрав и силен мъж като мен. Ако гладът не прекъснеше живота ми твърде скоро, щях да имам рядката възможност да разреша тази загадка.
Улисан в тези размисли, забелязах как лъчът на фенерчето ми става все по-немощен и накрая угасна съвсем. Възцари се тъмнина. Твърдо решен да изпробвам всички възможности за спасение, аз напрегнах дробовете си до краен предел, надавайки поредица от силни викове. Дълбоко в душата си обаче се съмнявах, че усилията ми ще принесат плодове. Нищо чудно отразеният от безкрайните извивки на черния лабиринт звук да се завърне при мен като ехо, без да е достигнат до ничии други уши.
Въпреки това ми се стори, че долавям нещо, което моментално ме накара да застана нащрек. Нечии приглушени, тихи стъпки по каменния под на пещерата. Възможно ли бе спасението да дойде толкова бързо? Нима водачът на групата бе забелязал отсъствието ми и беше тръгнал по следите ми? Тези въпроси ме изпълниха с радостно вълнение и тъкмо щях да подновя виковете си, когато възторгът ми изведнъж бе заменен от ужас. Слухът ми, който винаги е бил остър, а сега бе станал още по-чувствителен заради гробовното безмълвие на подземния лабиринт, стовари върху шокираното ми съзнание ужасяващата мисъл, че това не бяха човешки стъпки. Съществото, което се приближаваше към мен, не пристъпваше, а се прокрадваше, да не говорим и че всяка крачка на обутия с тежки ботуши водач щеше да отеква като удар с ковашки чук сред мъртвешката тишина, царяща в пещерата. А след като се вслушах по-внимателно, различих в походката на онова, което се движеше към мен, четири такта вместо два.
Това ми бе достатъчно. Вече не се съмнявах, че с прибързаните си викове бях пробудил от сън някакъв див звяр — навярно пума, случайно попаднала сред плетеницата от тунели. Може би Всевишният бе решил да сложи край на живота ми не с мъчителната агония на гладната смърт, а с доста по-бърза и милостива гибел? В същия миг инстинктът ми за самосъхранение лумна като пламък в гърдите ми и аз си казах, че дори приближаващият се към мен хищник да ми носеше избавление, нямаше да му подаря живота си. Точно обратното — щях да се съпротивлявам до краен предел и до последен дъх.