Както вече споменах, до 1881 година Джордж Бърч изкарваше прехраната си като селски гробар и майстор на ковчези в гробището на Пек Вали. По своя примитивизъм и коравосърдечие той превъзхождаше и най-наглите представители на своята професия, а хорската мълва му приписваше такива омерзителни деяния, каквито е трудно да си представим в наши дни. Как ли щяха да се почувстват жителите на селцето, ако узнаеха с каква безскрупулност Бърч обираше всички накити и бижута от безжизнените тела на непрежалимите им близки и с какво „благородство“ захвърляше и разместваше покойниците в траурните саркофази и скъпоструващите ковчези? Да, гробарят бе извънредно мързелив, глуповат, безсъвестен и немарлив индивид, но въпреки негативните му качества би било пресилено да го окачествим като „лош“ или „зъл“ човек.
Трудно ми е да реша откъде да подхвана историята на Бърч, защото литературата не е моето поприще и не се смятам за умел разказвач. Като се замисля, всичко започна с необикновено студения декември на 1880 година, когато земята замръзна и селските гробокопачи откриха, че разравянето ѝ на практика е невъзможно. За щастие, Пек Вали не бе голямо селище и смъртността в района не бе особено висока, ето защо бе решено за временен пристан на мъртъвците да послужи специално приспособената за това старинна крипта, издигаща се в центъра на селското гробище.
В тези сурови климатични условия нашият гробар съвсем изпадна в летаргично състояние и задмина по ленивост, нехайство и разпуснатост дори предишното си Аз. Никога преди Джордж Бърч не беше изработвал такива недодялани, паянтови и грубо сковани ковчези. Небрежното му отношение засягаше всички аспекти на работата му — в това число и старовремската гробница, където ковчезите с тленните останки на покойниците се валяха, нахвърляни в ужасен безпорядък, да не говорим за печалното състояние на ръждивата ключалка на масивната желязна врата, която гробарят блъскаше и затръшваше, както му падне.
Накрая дойде пролетта, снеговете започнаха да се топят и усърдно разкопаните от гробокопачите гробове бяха готови да приемат деветимата покойници, търпеливо чакащи своя ред в старинната крипта. Колкото и да ненавиждаше предстоящата процедура по пренасянето и погребването на мъртъвците, една мрачна априлска утрин Бърч трябваше да запретне ръкави и да се залови за работа. Още по пладне обаче гробарят махна ядосано с ръка и се отдаде на почивка, защото проливният дъжд дразнел и бездруго нервния му кон, запрегнат в каруцата, разнасяща покойниците из разкаляното гробище.
За цялата сутрин Джордж бе успял да транспортира само един ковчег — този на деветдесетгодишния старец Дариъс Пек — заравяйки го в най-близкия до криптата гроб. На следващия ден Бърч възнамеряваше да се заеме с ковчега на дребния старчок Матю Фенър, но не било съдено на благородния му замисъл да се осъществи. Гробарят се подмотваше и лентяйстваше в продължение на цели три дни — чак до късния следобед на Разпети петък от Страстната седмица, който се падаше на 15 април. По онова време Бърч не беше суеверен и поради тази причина не обърна никакво внимание на датата, обаче впоследствие избягваше да предприема нещо важно в съдбоносния шести ден от седмицата, защото случилото се през тази нощ преобърна из основи безметежния живот на селския гробар.
И тъй, в петъчния следобед на 15 април Джордж Бърч се намести на капрата на раздрънканата каруца и подкара своенравния си кон към гробницата, за да натовари ковчега на Матю Фенър. Впоследствие сам ми подшушна, че не бил съвсем трезвен, макар че в онези дни не посягаше толкова често към чашката, както след произшествието в криптата. Просто бе порядъчно развеселен и се забавляваше, пришпорвайки клетото добиче, което пръхтеше, риташе с копита и цвилеше, огласяйки цялата околност. Времето бе хладно и духаше силен вятър, ето защо Бърч искрено се зарадва, когато отвори желязната врата и пристъпи в гробницата, долепена до склона на невисокия хълм, издигащ се насред селското гробище. Царящото във влажното помещение зловоние навярно би накарало всеки нормален човек да сбърчи нос, но нашият гробар не се отличаваше с особена чувствителност и се безпокоеше само за едно — да не обърка ковчезите. Още не бе забравил шумния скандал, разразил се, след като родствениците на Хана Биксби, пожелали да транспортират тленните ѝ останки в гробището на големия град, където се местеха, откриха под надгробния ѝ камък ковчега на съдията Капуел.