— Това беше преди моето време… преди онзи скуайър, за когото ви разказвах. Сега ще ви покажа нещо друго.
Изведнъж усетих слабост, коленете ми омекнаха и почувствах как ми се завива свят.
— Боже милостиви! — промълвих. — Нима сте способен да правите това с всяка епоха?
Той само ми кимна безмълвно. Усмивката му бе станала още по-широка и разкриваше почернелите му остри зъби. Вкопчих се жълтеникавите драперии, за да не се строполя на пода, а междувременно домакинът ми отново направи онзи едва доловим жест с ръката си.
В небето тутакси лумна ярко зарево и пред взора ми се разкри сцена, едновременно позната и непозната. Това беше Гринуич — такъв, какъвто е бил някога. Елегантни къщички и внушителни имения се извисяваха край яркозелените ливади, паркове и горички. Блатата все още се мержелееха в далечината, ала отвъд тях вече се забелязваха пирамидалните покриви на бъдещия Ню Йорк. Над града бе надвиснала сиво-кафява димна завеса, подхранвана от струйките пушек, бълвани от безбройните комини. Дъхът ми секна; не толкова от тази конкретна гледка, колкото от мисълта за невероятните възможности, които се таяха пред нас.
— А можете ли… смеете ли… да отидете още по-нататък? — с благоговеен трепет попитах аз.
Устните му отново се разкривиха в онази зловеща усмивка.
— По-нататък? Онова, което съм съзирал, ще отнеме разсъдъка ви и ще ви превърне в каменна статуя. Да не съжалявате впоследствие?
Експлозията от светлина, която последва, бе несравнимо по-ярка и ослепителна от предходните две. В продължение на три секунди пред очите ми се разкри дяволско зрелище, чиито смразяващи подробности щяха да обсебят сънищата ми навеки. Ню Йорк се бе превърнал в чудовищна преизподня. Зърнах кошмарни неведоми обекти, реещи се във въздуха; под тях се простираше сумрачният адски град с гигантските му терасовидни съоръжения, исполинските пирамиди и колосалните каменни кули, които в богохулна ярост се протягаха към мрачния небосвод. В неизброимите прозорци горяха пъклени огньове, а провисналите из целия град висящи мостове и галерии гъмжаха от бъдещите обитатели на обречения мегаполис. Те бяха жълтокожи, теснооки и носеха ярки оранжево-червени одежди; всички танцуваха като обезумели под омерзителната какофония от трескави ритми и неистови стонове, ехтяща сред уродливите асфалтови стени на този нечестив затвор.
Наблюдавах тази злокобна картина, размишлявайки за всички неназовими ужаси, дебнещи из този град труп, и напълно забравих за молбата на събеседника си да пазя тишина. Неспособен да се сдържам повече, от гърдите ми се изтръгна отчаян пронизителен вик, който заехтя из старинната къща с такава сила, че стените затрепериха.
В същия миг ослепителното зарево зад прозореца изведнъж угасна и аз забелязах, че старецът конвулсивно потръпва. Свирепата гримаса на гнева, породен от неспособността ми да запазя самообладание, бе затъмнена от див суеверен ужас. Той залитна и се вкопчи в драпериите, както бях сторил и аз преди малко. Очите му се въртяха бясно из орбитите, а главата му се мяташе досущ като на звяр, попаднал в капан. Господ ми е свидетел, че имаше всички основания за това. Собственият ми вопъл едва бе утихнал, когато до слуха ми достигна нов, невъобразимо плашещ звук. Зад заключената врата се дочу проскърцването на спираловидната стълба, последвано от тежки, но приглушени стъпки, сякаш по нея се изкачваха дяла орда боси — или обути с мокасини — неведоми пришълци.
— Пълната луна… Бъди проклет, страннико… Скимтящо псе… Ти ги пробуди… И сега те идват за мен… Проклетите мъртъвци… Вървете си в Ада, червенокожи дяволи!… Не съм сипвал отрова в проклетия ви ром… Сами се напихте до смърт, не ви е виновен скуайърът… Махнете се от вратата!… Вървете си!… Вървете си!
В същия момент три тежки, отмерени удара разтресоха вратата, а на устните на зловещия старец изби бяла пяна. Неистовият му страх, заменен от черно отчаяние, изригна в нов пристъп на гняв и той се обърна стръвно към мен. Докато се държеше с дясната си ръка за драперията, домакинът ми се протегна с лявата към мен. Вероятно щеше да ме докопа, ако не се беше случило нещо непредвидено — конзолата на драперията внезапно се откърти и рухна на пода заедно с тежките завеси и възрастния джентълмен. Ненадейно сребристото сияние на пълната луна нахлу в библиотеката и на светлината му видях как помещението се променя до неузнаваемост. Дървената ламперия потъмня и се сгърчи, разядена от дървоядите, изящните мебели се разпаднаха, а внушителната камина се превърна в мизерно порутено огнище. Сходни изменения се забелязваха и при скуайъра — той изведнъж се съсухри и зловещо почерня, докато се опитваше да ме разкъса със закривените си нокти. Единствено очите му не се промениха; в тях горяха дяволски огньове, които ставаха все по-ярки, докато лицето му се деформираше и почерняваше.