Хората са опитомени животни. Съновидението на планетата съществува още преди нашето раждане — с всички негови правила, вярвания и надежди. В това съновидение всички чакат да порасне новото поколение хора, умът му да се развие и да продължи съществуването на познатите съновидения. Чистото, нормално човешко същество трябва да бъде така свободно, както е било в детството си преди опитомяването — от половин до три години след раждането.
В тази възраст умът на детето е достатъчно развит, за да разбира абстрактните понятия и да владее езика, за да общува със света на възрастните, но процесът на образование още не е започнал. И малкото човече, както му е наложено от природата играе, изучава света, смее се и се радва на живота. Почти всички детски емоции са основани на любовта, ако самото дете не се сърди и не изпитва болка. Малкото дете е свободно да живее както му хрумне, затова живее истински. Не го тревожи миналото. Не го тревожи бъдещето. А възрастните постоянно живеят в миналото, загрижени за бъдещето и всякак бягат от настоящето. За възрастните всички житейски драми се разиграват на сериозно, а детето не придава на нищо такова значение.
Съновидението търпеливо чака, да дойде времето да въведе малкия в стария сън на планетата. Нашите родители и по-големи братя и сестри, нашите учители, училището, религията, обществото и средствата за масова информация внасят своята лепта в поддържането на живота на съновидението на планетата посредством опитомяване. Опитомяването се осъществява по метода на поощренията и наказанията. Бащите и майките ни опитомяват с такива способи, с каквито са опитомявали тях самите. Те ни внушават представи за добро и зло, награждават ни за добрите постъпки и ни наказват за глупавите.
Обикновено, подложени на наказание, ние изпитваме остро чувство за несправедливост и бунт. От всичко това в ума се появява болезнена рана, която ражда емоционална отрова. Всяка сърдечна болка усещаме емоционално, а не физически. От нанесената сърдечна рана емоционалната отрова прониква в нашия ум. И тогава се поражда страх, който напълно управлява нашето поведение и начин на мислене.
Започваме да се страхуваме от наказанията и възможността да не получим награда. Поощрението поражда смирение. Ние по всякакъв начин се стремим да заслужим похвала в очите на родителите, учителите, приятелите и цялото общество. Колко пъти на ден докато пораснем понасяме наказания и усещаме полярностите на живота, битуващи в нашето общество — добро и зло, красиво и грозно. И с времето започваме да оформяме собствени съждения.
Ставаме дотолкова опитомени, че вече нямаме нужда от дресиране — всъщност, ние сами дресираме себе си със същите тези методи на наказания и поощрения. В този процес на самодресиране активно са задействани три компонента на нашия ум.
Съдията е тази негова част, която съди всичко, което правим или не правим, което чувстваме или не чувстваме и осъжда всичко и всеки.
Жертвата търпи осъждането на Съдията, който винаги я признава за виновна. Жертвата просто изпитва потребност от наказание. Жертвената част на нашия ум постоянно се чувства недостойна и неизменно повтаря: „Аз съм недостатъчно добър, умен, силен и красив. Аз съм неудачник. Така че, няма защо да се опитвам да правя нещо“.
Третата част от нашия ум, участваща в процеса на осъждане, е системата от Убеждения, включваща всички правила на съновидението в нашия живот. Системата от убеждения е своеобразна конституция, свето писание, където всичко, в което вярваме, се явява неоспорима истина.
Тази система от убеждения се нарича Книга на Ада.
Живеещият в нас Съдия основава всички свои присъди на нашата система от убеждения. Като осъзнаем това, в същия миг ще открием, че няма справедливост и в нашия собствен ум. Ако я имаше, само веднъж бихме се разплакали за извършените грешки, докато Съдията ни заставя да плачем непрестанно.
Ние се подлагаме на наказание и в момента на извършване на грешки, и всеки път, когато си спомняме за нея. И всеки път Съдията признава Жертвата за виновна и произнася своята сурова присъда.
Нашата система от убеждения ни се внушава от обществото в процеса на опитомяване. Ние я всмукваме в семейството, училището, в приобщаването към религията. На малчугана нито за секунда не му дават шанса да избере това, в което да вярва. В течение на целия процес на дресировка детето се бунтува, но няма сили да промени ситуацията. Бунтуваме се и в преходната възраст между детството и юношеството, когато започва търсенето на собствената индивидуалност. В този решаващ период от живота виждаме как системата от убеждения потиска нашите нормални човешки инстинкти, откриваме как възрастните манипулират децата си. Степента на нашето уважение към себе си в бъдеще зависи от това на какво съпротивление се натъква нашето подрастващо бунтарство. Можем да получим поддръжка от семейството и в бъдеще да успеем в живота, а можем да попаднем и в мрежата на страха.