Страната на Играчката
Страната на Играчката е метафора, с чиято помощ Мигел учи своите последователи безпристрастно да оценяват себе си такива, каквито са.
Понякога разказвам за Играчката, която живее в страната на Играчките. Ако си представите целия свят като страната на Играчките, вашето тяло ще стане вашата любима играчка. Вие обичате своето тяло. Без него няма да можете да направите нищо. Вашето тяло е създадено за веселие и радост, а не за страдание и жестоки двубои. Можете да разговаряте с тялото си и да споделяте съновидения. В страната на Играчките виждате външния свят, изпитвате благодарност към своето тяло и се отнасяте към него с огромна почит. Всеки, който пожелае да играе с вашата играчка, трябва да се отнася към нея с подобаващо уважение.
В страната на Играчките всички искат да бъдат щастливи. Всички играчки, населяващи тази страна, са заети с игра — заедно или поотделно. В даден момент всеки може да се откаже от една игра и да започне друга. Всяка играчка умее нещо различно, затова резултатът от играта зависи от всеки.
В Страната на Играчките можете да бъдете лекар, инженер, писател — всичко, което искате. В процеса на играта отново преоткривате емоции, познати от детството, когато всичко е било възможно. Въображението ви помага да си върнете личната свобода. Концепцията на Страната на Играчките е великолепен начин да се освободим от всичко закостеняло. Тя помага да се помирим със себе си и да осъзнаем, че сме това, което сме.
При сталкинга вие контролирате своето съновидение и го правите такова, каквото искате. Доколкото всичко наоколо е илюзия, сталкингът също може да стане игра, както и Страната на Играчките. Ние страдаме само тогава, когато не ни достига смелост да променим играта или своето място в нея и да излезем от тази игра, в която повече не искаме да играем. Страната на Играчките ни стимулира да разберем, какво всъщност искаме, а след това да създадем игра, която ни помага да достигнем цели.
Толтекският ученик-воин трябва да се научи до съвършенство да бъде играчка. Това намалява чувството за собствена важност и позволява на ученика, за разлика от мнозинството хора, да види в живота по-скоро комедия, отколкото трагедия. Учениците се учат да плуват по течението. Сталкерът трябва да може да рискува. Сталкингът прилича на игра, в която няма какво да загубите.
За годините работа с учениците нагледно видях резултатите от овладяване на майсторството на сталкин-га. Един от тях започна да пише книги по проблемите на бизнеса и да провежда семинари във всички страни. След кратък момент на умствена неразбория, учениците, достигнали майсторство, продължават да живеят и работят. Овладяването на толтекската мъдрост е непрекъснат процес. Няма момент, в който да можеш да кажеш: „Това е всичко, край на практиките, вече съм нагуал“. Превръщането в Майстор на намерението е и начин на живот, и дело на целият живот.
Сталкинг на тялото
Досега говорехме за изкуството на сталкинга от гледна точка на ума. Нека поговорим от гледна точка на тялото. Една от най-болезнените рани, които си нанася човек, е чрез възгледа за собственото му тяло. А то винаги е било най-преданият ни и верен приятел. При толтеките е прието човешкото тяло да се почита, да се държи на неговата чистота и то да се счита за връх на съвършенството. Но на голяма част от нас, хората от запада, това се отдава много трудно.
Причините за голяма част от болестите на тялото се коренят в ума на човека и зависят от неговото място в живота. Причина за недъзите често е безотговорното отношение към собственото здраве и опитът да оправдаят своя статус на жертви с обстоятелствата.
Негативните мисли въздействат на ума и той потиска тялото. По този начин тялото дава на ума власт над себе си. Повечето от непроизволните и произволните движения на тялото се контролират от ума.
Умът казва: „Аз съм моето тяло“.
Умът разделя потребностите на тялото на приемливи и неприемливи.
Умът интерпретира телесните нужди като собствени.
Вечно будният Съдия, който живее в нашето съзнание, сравнява тялото ни с някакъв измислен идеал и произнася обвинителна присъда, например: „Тялото се нуждае от храна“. Умът признава тялото за виновно и същевременно го тласка към лакомия.
Понякога ние се стремим да променим отношението си към нашето тяло. По-добре е с уважение да се отнасяме към възможностите на нашето тяло и да се научим да виждаме красотата — в нас самите, и в околните. Във всяка възраст, във всяко състояние на тялото, както и да ни изглежда, то е прекрасно.