В Ню Йорк Джоузеф променил фамилията си на Боумастер, което звучало като чистокръвно английско презиме, и с престорения си акцент на аристократ успял да представя произведения на Шекспир в продължение на четиридесет години. В замяна на това Клое така и не научила добре английски и нямала успех с жалните песни фадо от родната си Португалия. Но вместо да изпадне в отчаяние като неуспяла певица, тя се заела да изучава мода и се превърнала в носител на доходи за семейството, тъй като с приходите на Джоузеф от театъра никога не изкарвали до края на месеца. Жената, която Джоузеф познавал от Лисабон като отлична певица, проявила голям практически усет и работоспособност. Освен това била непоклатима в своята обич и посветила целия си живот на своя съпруг и на Ричард, единствения им син, който растял гален като принц в скромен апартамент в Бронкс, защитен от света с любовта на родителите си. Когато си спомняше за своето щастливо детство, той много пъти щеше да се пита защо не се бе оказал на висотата на наученото като дете, защо не бе следвал дадения му пример, а се бе провалил като съпруг и баща.
Ричард пораснал почти толкова красив, колкото Джоузеф, но по-нисък и без буйния му темперамент на актьор; станал по-скоро меланхоличен като майка си. Заети всеки с работата си, родителите му го обичали, без да го задушават с любовта си, и се отнасяли към него с обичайната за онези времена небрежност — тогава децата все още не се били превърнали в проект. Това напълно устройвало Ричард, тъй като го оставяли на мира с книгите му и не изисквали много от него. Достатъчно било да изкарва добри оценки, да е с възпитани обноски и с чисти чувства. Прекарвал повече време с баща си, отколкото с майка си, защото графикът на Джоузеф бил гъвкав, докато Клое била съдружник в модна къща и обикновено оставала да шие до късно вечер. Джоузеф водел сина си на своите помагачески разходки, както ги наричала Клое. Раздавали храна и дрехи, които църквите и синагогата дарявали на най-бедните семейства в Бронкс — както еврейски, така и християнски. „Нуждаещият не бива да се пита кой е, нито от къде идва, Ричард. Всички сме равни в нещастието“, казвал Джоузеф на сина си. Двайсет години по-късно щял да докаже на дело думите си, опълчвайки се срещу полицията в защита на нелегални имигранти, жертва на хайки в Ню Йорк.
Ричард се загледа с неочаквана нежност в Лусия. Тя още спеше на пода и нощният покой я караше да изглежда уязвима и млада. Тази жена, достатъчно възрастна, за да е баба, му напомни за неговата покойна Анита, неговата двайсет и няколко годишна Анита. За секунда се изкуши да се наведе, да вземе лицето й в ръцете си и да я целуне, но мигом се овладя, изненадан от този издайнически порив.
— Хайде, събудете се! — подкани и плесна с длани.
Лусия отвори очи и също й отне време, докато се ориентира за времето и мястото, в което се намираше.
— Колко е часът? — попита.
— Време е да действаме.
— Но още е тъмно! Първо кафе. Не мога да мисля без кофеин. Тук цари полярен студ, Ричард. За бога, усили парното, не бъди толкова стиснат. Къде е тоалетната?
— Ползвай тази на втория етаж.
Лусия се изправи на етапи — първо на четири крака, после на колене, после с ръце на пода и задник във въздуха, както се бе научила в заниманията по йога, и най-сетне стана на крака.
— Преди можех да правя наклони. Сега от самата мисъл да се протегна ме побиват тръпки. Старостта е скапана работа — процеди по посока на стълбите.
„Виждам, че не съм единственият, запътил се към старостта“, помисли си Ричард с известно задоволство. Отиде да направи кафе и да даде храна на котките, докато Евелин и Марсело се излежаваха, сякаш разполагаха с цял ден за губене на време. Овладя порива си да пришпори момичето — вероятно беше изтощена.