Банята на втория етаж, чиста и без видими признаци да е била ползвана, беше просторна и старомодна, с вана на крачета с формата на лъвчета и с позлатени кранове. Лусия видя в огледалото някаква непозната жена с подути очи, зачервено лице и бяло-розови коси, които приличаха на палячовска перука. Първоначално кичурите бяха с цвят на цвекло, но с времето взеха да избледняват. Взе си бърз душ, изтри се с тениската си, понеже нямаше кърпи, и се среса с пръсти. Имаше нужда от четката си за зъби и от чантичката с гримове.
„Вече не можеш да се появяваш пред хората без спирала и червило“, каза на огледалото. Открай време култивираше суетата като някаква добродетел; единственото изключение беше по време на химиотерапията, когато се запусна, но Даниела я принуди да се върне към живота. Всяка сутрин отделяше време да се поизрисува, дори и за вкъщи, когато не планираше да се вижда с никого. Подготвяше се за деня, гримираше се и си избираше дрехи като човек, слагащ си ризница — по този начин можеше да се яви уверена пред света. Четчиците, палитрата, лосионите, цветовете, пудрата, платовете и тъканите я очароваха. Това беше времето й за приятна медитация. Не можеше без грим, компютър, мобилен телефон и куче. Компютърът беше нейното оръдие на труд, мобилният телефон я свързваше със света, най-вече с Даниела, а необходимостта да съжителства с животно беше започнала, когато живееше сама във Ванкувър, и беше продължила през годините на брака й с Карлос. Женското й куче Оливия беше издъхнало от старост по същото време, когато нея я връхлетя ракът. По това време трябваше да оплаква смъртта на майка си, развода, болестта и загубата на вярната си дружка Оливия. Марсело й го изпратиха небесата, той беше неин безупречен довереник, разговаряха и той я разсмиваше с грозотата си и с изследващия поглед на земноводно. Върху този чиуауа, който лаеше по плъховете и по призраците, тя изсипваше преливащата нежност, която носеше в себе си, но не можеше да даде на дъщеря си, защото би я смазала.
Лусия и Ричард
Десет минути по-късно Лусия завари Ричард да препича филии в кухнята, вече приготвил пълна кафеварка и три големи чаши на масата. Евелин се върна от двора със зъзнещо от студ куче в ръце и се нахвърли върху кафето и филиите, които Ричард й поднесе. Изглеждаше толкова изгладняла и толкова млада, така както се люлееше, балансирайки върху табуретката с пълна уста, че Ричард се разнежи. На колко ли години беше? Със сигурност беше по-голяма, отколкото даваше вид. Може би беше на възрастта на неговата Биби.
— Ще те заведем в дома ти, Евелин — каза Лусия на момичето, когато свършиха с кафето.
— Не! Не! — извика Евелин и така стремително стана, че табуретката се преобърна и Марсело се търкулна на земята.
— Става дума за незначителен удар, Евелин. Не се плаши. Аз ще обясня на господаря ти какво е станало.
— Не е само заради удара — изпелтечи Евелин пребледняла.
— Какво има още? — попита я Ричард.
— Кажи, Евелин, от какво толкова се страхуваш! — възкликна Лусия.
Тогава, разтреперано и препъвайки се на всяка сричка, момичето им каза, че в багажника на колата има мъртвец. Наложи се да повтори два пъти, за да може Лусия да го проумее. На Ричард това му се удаде още по-трудно. Говореше испански, но силата му беше в мекия и напевен португалски, характерен за Бразилия. Не повярва на ушите си — мащабите на това съобщение го накараха да се вледени. Ако добре беше разбрал, съществуваха две възможности — момичето беше лишено от разсъдък и фантазираше или в лексуса действително имаше мъртъв човек.
— Труп ли каза?
Евелин кимна утвърдително, забола поглед в земята.
— Не може да бъде. Какъв точно труп?
— Ричард! Не ставай смешен. Човешки труп, естествено — намеси се Лусия толкова изненадана, че с усилие се сдържаше да не избухне в невротичен смях.
— Как се е озовал там? — попита все още невярващ Ричард.
— Не знам…
— Да не си прегазила някого?
— Не.
При мисълта, че всъщност си имат работа с анонимен покойник, Ричард захвана да чеше с две ръце алергията по ръцете и гърдите си, която се събуждаше в моменти на напрежение. Беше човек с непоклатими навици и привички и никак не беше подготвен за подобни непредвидени събития. Стабилното му и предпазливо съществуване беше приключило, но той още не знаеше това.
— Трябва да се обадим в полицията — реши и посегна към мобилния си телефон.
Девойката от Гватемала нададе вик на ужас и избухна в сърцераздирателни ридания с очевидна причина за Лусия, но не толкова разбираема за Ричард, при все че той беше добре запознат с вечната несигурност, в която преживяваха болшинството от имигрантите от Латинска Америка.