— Предполагам, че нямаш разрешително за пребиваване — каза Лусия. — Не можем да се обадим на полицията, Ричард, защото ще вкараме това момиче в беда. Взела е колата без позволение. Могат да я обвинят за кражба и убийство. Знаеш, полицията се заяжда с нелегалните. Въжето се къса там, където е най-тънко.
— Кое въже?
— Това е метафора, Ричард
— Как е умряло това лице? Кое е то? — не преставаше да разпитва Ричард.
Евелин му каза, че не е докосвала тялото. При аптеката, където отишла да купи памперси, отворила капака с една ръка, докато в другата държала пакета, и като понечила да го пъхне вътре, усетила, че багажникът е пълен. Тогава видяла някакъв вързоп, покрит с килим, и като го повдигнала, видяла свитото тяло. От страх коленете й се огънали и се свлякла на платното пред аптеката, но успяла да преглътне писъка, който напъвал да излезе, изправила се, олюлявайки се, и бързо затворила багажника. Сложила пакета на задната седалка и се заключила за известно време в колата, не знаела колко дълго, поне двайсет или трийсет минути, докато се успокоила достатъчно, за да може да кара към къщи. С повече късмет отсъствието й можело да мине незабелязано и никой не би узнал, че бе ползвала автомобила, но след сблъсъка с Ричард, с издут и полуотворен багажник това вече било невъзможно.
— Дори не знаем дали този човек е мъртъв. Може да е в безсъзнание — подметна Ричард, като си изтри челото с някаква кухненска кърпа.
— Малко вероятно е, вече би умрял от хипотермия, но има само един начин да разберем — каза Лусия.
— За бога, безумна жено! Да не би да смяташ да проверяваме това на улицата…
— Хрумва ли ти нещо друго? Навън няма никой. Много е рано, още е тъмно и е неделя. Кой ще ни види?
— В никакъв случай, не разчитай на мен.
— Добре, дай ми някакъв фенер. Евелин и аз ще идем да хвърлим поглед.
В този момент риданията на момичето се усилиха с няколко децибела. Лусия я прегърна, натъжена за тази девойка, която беше преживяла толкова сътресения през последните часове.
— Аз нямам нищо общо с това! Застрахователите ми ще платят щетите по колата и това е всичко, което мога да направя. Извини ме, Евелин, но ще трябва да си вървиш — каза Ричард на своя недодялан испански.
— Възнамеряваш да я изгониш ли, Ричард? Да не си полудял? Все едно не знаеш какво означава да пребиваваш без документи в тази страна! — възкликна Лусия.
— Знам, Лусия. Дори и да не бях наясно, благодарение на дейността си в Центъра щях да го знам покрай баща си, който непрекъснато ми го натяква — въздъхна победен Ричард. — Какво знаем за това момиче?
— Че се нуждае от помощ. Имаш ли близки тук, Евелин?
Гробно мълчание; Евелин нямаше намерение да споменава за майка си в Чикаго и да провали и нейния живот. Ричард продължаваше да се чеше и да си повтаря, че всичко се е прецакало: полиция, разследване, цялата му репутация отива по дяволите. А гласът на неговия баща в самия център на гърдите му напомня дълга да помага на преследваните. „Мен нямаше да ме има на този свят и ти нямаше да си роден, ако едни храбри души не ме бяха укрили от нацистите“, му беше повтарял милион пъти.
— Трябва да установим дали лицето е живо, нямаме време за губене — повтори Лусия.
Взе ключовете на колата, които Евелин бе оставила на кухненската маса, подаде й кучето да го държи и пази за всеки случай от котките, сложи си шапката и ръкавиците и отново поиска фенер.
— Не можеш да идеш сама, Лусия. Мамка му! Ще трябва да дойда с теб — реши се примирен Ричард. — Трябва да се размрази вратата на багажника, за да се отвори.
Напълниха голяма тенджера с топла вода и оцет и с общи усилия Ричард и Лусия я понесоха с големи мъки, пързаляйки се по леда на стълбите, вкопчени в парапета, за да се държат на крака. На Лусия й замръзнаха контактните лещи и тя започна да ги усеща като парчета стъкло в очите си. През зимата Ричард обикновено ходеше на риболов в замръзналите езера на север и имаше опит в борбата с екстремни студове, но не беше подготвен да води подобна битка в Бруклин. Светлините на фенерите очертаваха фосфоресцентни жълти кръгове върху снега, а вятърът прииждаше на пориви и внезапно утихваше, за да се завърне след малко отново, вдигайки вихрушки от сняг. В паузите настъпваше пълна тишина, заплашителен покой. По протежение на улицата имаше няколко покрити със сняг коли — кои повече, други по-малко — и белият автомобил на Евелин почти не се виждаше. Не беше паркиран пред къщата, както се страхуваше Ричард, а на петнайсетина метра разстояние, което в конкретния случай нямаше значение. Нямаше никакво движение по улицата. Снегорините бяха започнали да почистват улицата предишния ден и имаше купчини сняг по тротоарите.