Точно както им беше казала Евелин, багажникът беше затворен с помощта на жълт колан. Беше доста трудно да развържат възела с ръкавици — Ричард изпитваше параноичен страх да не оставят пръстови отпечатъци. Най-сетне успяха да отворят капака и намериха вътре някакъв зле загърнат и с петна от засъхнала кръв товар, а като отметнаха килима, видяха жена в спортен екип с лице, скрито в ръцете й. Не приличаше на човек, беше свита в странно положение, като разглобена кукла, и малкото видима кожа беше лилава на цвят. Беше мъртва, нямаше никакво съмнение. Разглеждаха я няколко минути, без да могат да отгатнат какво се беше случило, не видяха кръв, трябваше да я обърнат, за да могат да я огледат цялата. Нещастницата беше вкочанена и твърда като циментов блок. Колкото и да я дърпа и бута, Лусия не можа да я помръдне, а в това време, едва съдържащ се да не се разхлипа от напрежение, Ричард я осветяваше с фенера.
— Мисля, че е умряла вчера — каза Лусия.
— Защо?
— Ригор мортис. Тялото се вкочанява около осем часа след смъртта и това състояние продължава някъде трийсет и шест часа.
— Тогава може да е станало завчера вечерта.
— Вярно. Дори още по-рано, защото температурите са много ниски. Който и да е пъхнал тази жена тук, със сигурност е разчитал точно на това. Може би не е успял да се отърве от трупа заради виелицата в петък. Вижда се, че не е бързал.
— Може пък ригор мортис да е преминал и тялото да е замръзнало — предположи Ричард.
— Човекът не е пиле, Ричард, нужни са два дни в хладилник, за да замръзне напълно. Да кажем, че може би е умряла в интервала между завчера вечерта и вчера.
— Откъде знаеш толкова по този въпрос?
— Не ме питай — сряза го тя.
— Във всеки случай това е работа на патолога от съдебна медицина и на полицията, не е наша — заключи Ричард.
Сякаш призовани като по чудо да вдигнат глави, видяха фаровете на бавно завиващ на ъгъла автомобил. Успяха да смъкнат капака на багажника, който остана наполовина затворен в момента, в който патрулната кола спря до тях. Един от полицаите надникна през прозореца.
— Всичко наред ли е? — попита.
— Всичко е наред, старшина — отговори му Лусия.
— Какво правите по това време навън? — продължи да разпитва мъжът.
— Търсим памперсите за майка ми, които останаха в колата — каза тя и извади обемистия пакет от седалката.
— Лек ден, старшина — добави Ричард и гласът му излезе от гърлото някак изтънял.
Изчакаха полицаите да се отдалечат, за да завържат капака, и влязоха в къщата, пързаляйки се по заледените стълби с памперсите и тенджерата в ръце, молейки небесата да не хрумне на патрулните полицаи да се върнат и да разгледат по-подробно лексуса.
Завариха Евелин, Марсело и котките в същото положение, в което ги бяха оставили. Попитаха момичето за кого са пелените и то обясни, че Франки, детето, за което се грижеше, страдало от церебрална парализа и имало нужда от тях.
— На колко години е детето? — попита я Лусия.
— На тринайсет.
— Памперси за възрастен ли ползва?
Евелин се изчерви смутена и поясни, че момчето било доста развито за възрастта си и памперсите трябвало да са му свободни, защото патенцето му се надигало. Лусия преведе на Ричард — ерекция.
— Оставила съм го сам от вчера, сигурно е отчаян. Кой ще му сложи инсулина? — промърмори момичето.
— И инсулин ли му трябва?
— Ако можехме да се обадим на госпожа Лерой… Франки не бива да остава сам.
— Рисковано е да ползваме телефона — каза Ричард.
— Ще позвъня от мобилния си, номерът му е скрит — каза Лусия.
Едва дочакал второто иззвъняване, някакъв неестествен глас отговори с крясъци. Лусия мигновено изключи, а Евелин си отдъхна. На този номер отговаряше единствено майката на Франки. Щом тя беше с него, можеше да е спокойна, детето беше в добри ръце.
— Хайде, Евелин, сигурно имаш представа как се е озовало тялото на тази жена в багажника на колата — каза Ричард.
— Не знам. Лексусът е на господаря, на господин Лерой.
— Той вероятно търси колата си.
— Във Флорида е, струва ми се, че утре се връща.
— Мислиш ли, че той има нещо общо с това?
— Да.
— Тоест мислиш ли, че той може да е убил тази жена? — продължи Ричард.