— Когато господин Лерой се ядоса, става истински дявол… — каза момичето и се разплака.
— Остави я да се успокои, Ричард — намеси се Лусия.
— Ти разбираш ли, че вече не можем да се обадим в полицията, Лусия? Как бихме обяснили лъжата си пред патрулните? — попита Ричард.
— Нека за момент забравим за полицията.
— Сгреших, като те повиках. Ако знаех, че това момиче се разкарва напред-назад с някакъв труп, щях веднага да съобщя на полицията — каза Ричард по-скоро замислен, отколкото разгневен, и поднесе още едно кафе на Лусия. — Мляко?
— Чисто и без захар.
— В каква каша само се забъркахме!
— В живота стават непредвидени неща, Ричард.
— Не и в моя.
— Да, вече знам. Но сам виждаш как животът не ни оставя на мира, рано или късно се сеща и за нас.
— Това момиче трябва да се дене заедно с трупа някъде другаде.
— Ти й го кажи — отвърна му тя и кимна към Евелин, която мълком плачеше.
— Какво мислиш да правиш, момиче? — попита я Ричард.
Тя сви рамене разстроена и промърмори някакво извинение за това, че ги е притеснила.
— Ще трябва все пак нещо да направиш… — настоя Ричард не много убедено.
Лусия го дръпна за ръкава и го отведе при пианото, далеч от Евелин.
— Първо трябва да се отървем от доказателството — му каза шепнешком. — Преди всичко друго.
— Не те разбирам.
— Трябва да направим така, че колата и трупът да изчезнат.
— Ти си превъртяла! — извика той.
— Това засяга и теб, Ричард.
— Мен ли?
— Да, от момента, в който снощи си отворил вратата на Евелин и ме извика. Трябва да решим къде ще денем тялото.
— Предполагам, че се шегуваш. Как ти хрумва такава безумна идея?
— Виж, Ричард, Евелин не може да се върне в дома на господарите си, както не може да се обърне и към полицията. Да не би да си представяш, че ще се разхожда нагоре-надолу с някакъв труп в чужда кола? Колко време може да продължава това?
— Сигурен съм, че нещата могат да се обяснят.
— На полицията? По никакъв начин.
— Да откараме колата в друг квартал и готово.
— Незабавно ще я открият, Ричард. Нужно е време, за да се осигури безопасност за Евелин. Предполагам, си наясно, че тя изпитва смъртен страх. Знае повече, отколкото ни казва. Струва ми се, че определено се страхува от господаря си, този Лерой. Подозира, че е убил онази жена и сега търси нея; знае, че тя е взела лексуса, и няма да я остави да избяга.
— Ако е така, ние също сме в опасност.
— Никой не подозира, че момичето е с нас. Да откараме колата надалеч оттук.
— Това би ни превърнало в съучастници!
— Вече сме такива, но ако свършим работата добре, никой няма да разбере. Няма как да ни свържат с това, нито дори с Евелин. Снегът е цяла благословия и трябва да се възползваме, докато го има. Трябва да тръгнем още днес.
— За къде?
— Откъде да знам, Ричард! Измисли нещо. Трябва да вървим към студа, за да не започне тялото да се вмирисва.
Върнаха се на голямата маса в кухнята и продължиха да пият кафе, обсъждайки различни възможности без участието на Евелин Ортега, която плахо ги наблюдаваше. Беше изтрила сълзите си, ала отново седеше онемяла и примирена като човек, който никога не е проговарял. Лусия изказа мнението, че колкото по-далеч отидеха, толкова по-голяма беше вероятността да доведат авантюрата до успешен край.
— Веднъж ходих до Ниагарския водопад и прекосих границата с Канада, без да ми искат документи, нито да ми преглеждат колата.
— Това трябва да се е случило преди петнайсет години. Сега искат паспорти.
— Бихме могли бързо да стигнем до Канада и да зарежем колата в някоя гора, по ония места гори да искаш.
— Могат да идентифицират колата и в Канада, Лусия. Това не е Бангладеш.
— Понеже стана дума за идентифициране — трябва да установим самоличността на жертвата. Не можем да я захвърлим където и да е, без поне да знаем коя е жената.
— Че защо? — попита Ричард объркано.
— От уважение. Ще трябва да хвърлим един поглед в багажника и по-добре е да го сторим сега, преди да са се появили хора по улицата — отсече Лусия.
Изведоха Евелин практически насила навън и се наложи да я бутат, за да стигне до колата.
— Познаваш ли я? — попита Ричард, след като развърза колана и освети вътрешността на багажника с фенера, въпреки че вън започваше да просветлява.
Повтори въпроса си три пъти, докато момичето се престраши да отвори очи. Трепереше, обзета от същия атавистичен ужас както при спомена за онзи мост в родното й село, ужас, който от осем години я дебнеше в мрака, но толкова парещ в момента, като че ли брат й Грегорио беше точно тук, на тази улица, в този час, смъртноблед и окървавен.