— Какво й се е случило? — попита каталонката.
— Нахълтали в къщата. Струва ми се, че е видяла как са убили брат й — обясни отец Бенито.
— Много е вероятно да са принудили братът да гледа какво правят с нея, преди да го убият.
— Господи Исусе! — възкликна свещеникът и удари с юмрук по стената.
— По-внимателно с болницата, малко й трябва, а и наскоро боядисвахме. Ще прегледам момичето, за да установя вътрешните увреждания — каза Нурия Кастел и въздъхна с изградено от опит примирение.
Отец Бенито се обади по телефона на Мириам. Този път беше принуден да й разкаже суровата истина и да й поиска пари за погребението на още едно от децата й, както и за да плати веднага на водач, който да прехвърли Евелин на север. Момичето беше в непосредствена опасност, защото от „Мара Салватруча“ щяха да се постараят да я унищожат, за да не разпознае агресорите. Сломена и разплакана, неспособна да осмисли трагедията, Мириам му обясни, че за погребението на Грегорио бе посегнала на парите, които спестявала, за да поеме разноските по пътуването на Андрес, когато завършел училище, както му била обещала. Не й останали много, но щяла да намери колкото може повече назаем за Евелин.
Евелин прекара няколко дни в клиниката, докато започна да преглъща плодов сок и царевична каша и да пристъпва едва-едва. Баба й се върна у дома, за да се погрижи за погребението на Андрес. Отец Бенито се яви в полицейския участък и пусна в употреба мощния си глас с испански акцент, за да изиска копие от доклада за случилото се със семейство Ортега, подписан и надлежно подпечатан. Никой не си направи труда да разпита Евелин, а дори и да бяха опитали, нямаше да има голяма полза, защото момичето не беше на себе си. Свещеникът поиска и от Нурия Кастел копие от медицинската епикриза с мисълта, че в някой момент можеше да му потрябва. През тези дни каталонската лекарка и баският йезуит имаха възможност няколко пъти да прекарат известно време заедно. Водиха обширни дискусии относно божественото, без да постигнат съгласие, но пък откриха, че ги обединяват едни и същи принципи по отношение на всичко човешко. „Жалко, че си свещеник, Бенито. Толкова красив и ерген, какво разхищение“, шегуваше се докторката, докато пиеха кафе.
Бандата беше изпълнила заплахата си да отмъсти. Предателството на Грегорио трябва да е било много сериозно, за да заслужи такова наказание, си помисли свещеникът, въпреки че можеше и да е било обикновена страхливост или обида в лош момент. Невъзможно беше да узнае, не познаваше законите в техния свят.
— Проклети нещастници — промърмори в един от разговорите си с лекарката.
— Тези бандити не са се родили извратени, Бенито, някога са били невинни хлапаци, но са расли в мизерия, в беззаконие, без герои, на които да подражават. Виждал ли си просещи деца? Или такива, които продават игли и бутилки вода по пътищата? Ровейки в боклуците и спейки без покрив над главите си при плъховете!
— Виждал съм ги, Нурия. Няма нищо, което да не съм видял в тази страна.
— В бандата поне не гладуват.
— Това насилие е резултат от една безкрайна война срещу бедните. Двеста хиляди избити индианци, петдесет хиляди изчезнали, един милион и половина разпръснати. Това е малка държава, пресметни какъв процент от населението представлява всичко това.
Ти си много млада, Нурия, няма как да знаеш за тези неща.
— Не ме подценявай, човече. Ясно ми е за какво говориш.
— Военните извършваха жестокости срещу хора като себе си, от същата раса, от същата класа, от същата неизчерпаема мизерия. Изпълнявали са заповеди, вярно е, ала са ги изпълнявали дрогирани от и пристрастени към най-мощния наркотик — власт и безнаказаност.
— Ти и аз сме късметлии, Бенито, защото не ни се е паднало да опитаме от него. Ако притежаваше власт и безнаказаност, би ли наказал виновните със същите страдания, които те причиняват на жертвите си? — попита го тя.