След няколко часа Евелин излезе от магичния свят и видя, че лежи върху нар, затрупана с одеяла, замаяна, с болезнено тяло и без никаква представа къде се намира. Когато успя да фокусира погледа си, видя, че баба й седи до нея, шепне молитви с броеница в ръка, и различи също друга жена, която не позна, докато тя не произнесе името си — Фелиситас. „Кажи ми какво видя, детето ми“, нареди й знахарката. Евелин направи върховно усилие, за да извади глас и да оформи думи, ала беше много изморена и успя само да пророни, заеквайки „брат“ и „ягуар“. „Женска ли беше?“, попита знахарката. Момичето кимна. „Аз нося женската сила — каза лечителката. — Това е силата на живота, която са притежавали древните — както жените, така и мъжете. Днес у мъжете тя е приспана, затова има войни. Ала тази сила ще се събуди, ще се въздигне Великият Дух, ще настъпи мир и ще престанат злините. Не го казвам само аз. Говорят го всички стари и мъдри мъже и жени в туземските народи, които съм посетила. Ти също притежаваш женската сила. Затова те е навестила майката ягуар. Помни това. И не забравяй, че твоите братя са при духовете и не страдат.“
Изтощена, Евелин потъна в мъртвешки сън без сънища и няколко часа по-късно се събуди на твърдото легло на Фелиситас освежена, със съзнание за преживяното и гладна. Погълна лакомо боба и питките, които й поднесе знахарката, и когато й благодари, гласът й излезе неравен, но звучен. „Твоята болест не идва от тялото, а от душата. Може да мине от само себе си, може за известно време да се излекува и после пак да се върне, защото е много упорита, а може и никога да не изчезне. Ще видим“, предрече Фелиситас. Преди да изпрати посетителките си, тя даде на Евелин изображение с лика на Богородица, благословено от папа Йоан Павел по време на посещението му в Гватемала, и малък амулет от дялан камък със страшната фигура на Печел, богинята ягуар. „Ще има да страдаш, момичето ми, но ще имаш две добродетелни закрилници. Едната е свещената майка ягуар на маите, другата е святата майка на християните. Призовавай ги и те ще ти се притичат на помощ.“
В района на Гватемала в близост до границата с Мексико, център на контрабанда и трафик на хора, имаше хиляди мъже, жени и деца, които се прехранваха по незаконни начини, ала беше трудно да се намери надежден трафикант. Някои след като получеха половината от договорената сума, зарязваха товара си напосоки в Мексико или пък го превозваха в нечовешки условия. Понякога миризмата издаваше наличието в определен контейнер на дузини трупове на умрели имигранти, умрели от задушаване или пък сварени в безмилостната горещина. Момичетата бяха изложени на голям риск — можеше да бъдат изнасилени или продадени на сутеньори и вертепи. За пореден път Нурия Кастел протегна ръка за помощ на отец Бенито и му препоръча дискретна агенция с добра репутация сред евангелистите.
Ставаше дума за собственичката на хлебарница, която като страничен бизнес се занимаваше с контрабандно прехвърляне на хора през границата. Гордееше се с това, че нито един от нейните клиенти не беше продаден в трафик на хора, нито един не беше отвлечен по пътя, нито убит, нито един не бе паднал, нито бе блъснат от влак. Предлагаше известна сигурност в дейност, която в самата си същност беше рискована, вземаше предпазни мерки в рамките на възможното, а останалото го поверяваше в Божиите ръце, за да бди Господ от небесата над смирените си покорни раби. Взимаше обичайната за този бизнес цена, с която покриваше своите рискове и разходи плюс собствената си комисиона. Тя поддържаше връзка с водачите, наречени койоти, посредством своя мобилен телефон, следеше ги по маршрута и във всеки момент знаеше къде точно се намират клиентите й. Според Нурия до момента никой от тези клиенти не беше изчезнал.