Орасио замина за Аржентина, когато почина баща му, с намерението да се върне след няколко седмици, но мина много време, а той продължаваше да е зает със семейни дела и си идваше в Съединените щати два или три пъти годишно.
Ричард тъгуваше по него и докато го нямаше, се грижеше за нещата му; имаше ключове от къщурката край езерото, която си седеше необитаема, и ползваше неговата кола, Субару Легаси, с подвижен багажник на покрива и приспособления за транспортиране на ски и велосипед, която Орасио отказваше да продаде. Ричард беше постъпил в Нюйоркския университет по настояване на Орасио; беше работил като асистент три години и още три като хоноруван преподавател. Издигнал се бе до ръководител на катедра със самочувствието, необходимо за тази длъжност, а когато Орасио освободи директорското място, той го замести. Освен това купи къщата му в Бруклин на безценица. Както сам казваше, единственият начин да се отплати на приятеля си за всичко, което му дължеше, би бил да му дари приживе белите си дробове за трансплантация. Орасио пушеше пури като баща си и братята си и непрекъснато кашляше.
— По тези места има гъсти гори, никой не ходи там през зимата и се съмнявам, че някой го прави дори през лятото — обясни Ричард на Лусия.
— Как ще се организираме? Трябва да наемем кола за връщане.
— Това би означавало да оставим следа. Не може да привличаме вниманието. Ще се върнем със субаруто. Бихме могли да идем и да се върнем за един ден, но при това време ще ни трябват два.
— Ами котките?
— Ще им оставя храна и вода. Свикнали са да прекарват сами няколко дни.
— Може нещо непредвидено да се случи.
— Като например да бъдем пленени или убити от Франк Лерой? — попита Ричард, прикривайки усмивката си. — В такъв случай съседката ще се погрижи за тях.
— Трябва да вземем Марсело — каза Лусия.
— В никакъв случай!
— Как искаш да постъпя с него?
— Ще го оставим на съседката.
— Кучетата не са като котките, човече. Стават неспокойни при раздяла. Трябва да дойде с нас.
Ричард отвърна с театрален жест. Не проумяваше тази човешка зависимост от някакво животно изобщо, а още по-малко от някакво куче като това уродливо чиуауа в частност. Неговите котки бяха независими и той можеше да замине за няколко седмици спокоен, че няма да им липсва. Когато се прибираше, го посрещаше с обич само Дойс, другите изобщо не забелязваха отсъствието му.
Лусия го последва в една от необитаемите стаи на първия етаж, където държеше инструментите си до дърводелска маса. Това беше последното нещо, което бе очаквала от него — смяташе, че е неспособен да закове пирон, както всички останали мъже в живота й, но очевидно Ричард изпитваше удоволствие да майстори. Инструментите бяха подредени върху коркови дъски на стената; беше очертал контура на всяко сечиво с тебешир върху корка, за да забележи веднага, ако някое липсва. Подредбата им беше толкова стриктна, колкото онази, предизвикала възхищението на Лусия в килера, където всяко нещо си имаше строго определено място. В този дом хаотично разпилени бяха единствено книжата и книгите, които владееха салона и кухнята, при все че хаосът може би беше само привиден и всичко бе класирано според тайнствена система, разбираема единствено за Ричард. „Този мъж трябва да е зодия дева“, заключи тя.
След като се подкрепиха с чилийската яхния, те отново излязоха навън, където Ричард дълго изучаваше счупената ключалка на багажника, докато Лусия го пазеше с черен чадър от бавно сипещия се сняг. „Няма да мога да я поправя, ще закрепя капака с тел“, реши той. Под найлоновите ръкавици за еднократна употреба, които си беше сложил, за да не оставя отпечатъци, ръцете му бяха посинели и вкочанени, но продължаваше да работи с хирургическа прецизност. Двайсет и пет минути по-късно беше боядисал мигача в червено, тъй като пластмасовото покритие се беше счупило при удара, и бе завързал багажника с такава сръчност, че телта беше невидима. Прибраха се, треперейки от студ, в къщата, където ги очакваше все още топлото кафе.
— Телта ще издържи пътуването и няма да ти създава проблеми — съобщи Ричард на Лусия.
— На мен ли? Не, Ричард. Ти ще караш лексуса. Аз съм леко непохватна, още повече, когато се притесня. Полицията може да ме спре.
— Тогава да кара Евелин. Аз ще водя отпред със субаруто.
— Евелин няма документи.
— Няма ли книжка?