— Питах я вече. Има книжка на чуждо име. Фалшива, естествено. Не можем да се излагаме на повече рискове от необходимите. Ти ще караш лексуса, Ричард.
— Защо аз?
— Защото си бял. Никой полицай няма да ти поиска документите, дори и от багажника да се показва човешки крак, обаче две латиноамериканки като нас, шофиращи в снега, автоматично будим подозрение.
— Ако Лерой са съобщили за изчезването на колата, ще имаме проблеми.
— Защо биха го направили?
— За да им бъде изплатена застраховката.
— Как ти хрумва такова нещо, Ричард? Един от двамата е убиец, последното, което би направил, е да съобщи в полицията за колата.
— А другият Лерой?
— Винаги си представяш най-лошото!
— Никак не ми допада мисълта да прекося щата Ню Йорк с крадена кола.
— И на мен, но нямаме друга алтернатива.
— Слушай, Лусия, не мислиш ли, че може Евелин да е убила тази жена?
— Не, Ричард, не мисля, защото това предположение е идиотско. Струва ли ти се възможно това клето същество да е способно да утрепе и муха? И за какво тогава ще идва в твоя дом с жертвата?
Ричард й показа на картата двата пътя до езерото — единият беше по-кратък, но с тол постове, където имаше вероятност да правят проверки, а другият изобилстваше със завои, но беше по-малко използван. Избраха него с надеждата, че снегорините го бяха разчистили.
Евелин
Берто Кабрера, мексиканският койот, нает, за да преведе Евелин Ортега през северната граница, определи сборен пункт на клиентите си в осем сутринта в хлебарницата. Когато цялата група се събра, всички се хванаха за ръце, скупчени в кръг, и водачът произнесе молитва. „Поклонници сме от църква без граници. Молим те, Господи, да пътуваме с твоята божествена закрила както срещу разбойници, така и срещу полицаи. Умоляваме те в името на твоя син Исус от Назарет. Амин.“ Всички повториха „Амин“ с изключение на Евелин, която продължаваше да плаче безгласно. „Пази тези сълзи, Пилар Саравия, защото по-нататък ще ти потрябват“, я посъветва Кабрера. Връчи на всички билети за автобуса и им забрани да си разменят погледи или да разговарят помежду си, да се сприятеляват с други пътници и да сядат до прозореца; пътуващите за пръв път в живота си винаги предпочитали тези места и така привличали вниманието на полицаите. „А ти, малката, ще вървиш с мен, от сега нататък аз съм твой чичо. Ще си мълчиш и с тази глуповата физиономия никой няма да се усъмни. Ясно ли е?“ Евелин кимна мълком.
Товарна камионетка на хлебарницата ги превози в първата отсечка на пътуването им до Текун Уман, пограничен град, който реката Сучиате отделяше от Мексико. По реката и по моста, съединяващ двата бряга, имаше непрекъснато движение на хора и стоки. Границата беше относително леснопроходима. Мексиканските федерални власти се опитваха да засичат без особено старание наркотици, оръжие и други контрабандни стоки, но игнорираха емигрантите, при условие че не привличаха прекалено вниманието. Изплашена от забързаното множество, от хаоса от велосипеди и триколесни возила и от рева на мотоциклетите, Евелин се вкопчи в ръката на койота, който беше дал указания на другите да се придвижат поотделно към хотел „Сервантес“. Той и Евелин се качиха на някакво местно такси, представляващо велосипед с кош и брезентен навес за пътниците и беше най-често използваното превозно средство по тези места, и скоро се присъединиха към останалата част от групата в скромен хотел, в който прекараха нощта.
На другия ден Берто Кабрера ги заведе на реката, където бяха наредени една до друга лодки и салове, направени от по две гуми за камион и няколко дъски. Така се превозваха всякакви стоки, добитък и пътници. Кабрера нае два сала, теглени от няколко момчета с въже, привързано през кръста им, и управлявани от друг младеж с помощта на дълъг прът. За по-малко от десет минути се озоваха в Мексико и един автобус ги откара до центъра на Тапачула.
Кабрера обясни на клиентите си, че се намират в щата Чиапас, най-опасната част за пътниците, лишени от закрилата на койот, защото били изложени на нападения от страна на бандити, агресори и униформени, които можело да им задигнат всичко — като се започне от парите и се стигне до маратонките. Невъзможно било да ги измами човек, защото познавали всички възможни скривалища и проверявали дори най-интимните отвори в телата на хората. Колкото до шантажа от страна на полицията, всеки, който не можел да й плати, се озовавал в тъмницата, бил подложен на бой и след това депортиран. Най-страшни били така наречените „кръстници“, обясни койотът, които били цивилни доброволци, дето, под претекст че помагат на властите, упражнявали насилие и изтезавали, били като зверове. В Чиапас изчезвали хора. Не трябвало да се доверяват на никого, нито на цивилни, нито на властите.