Минаха покрай гробище, където царяха самотата и тишината на смъртта, но изведнъж се дочу пуфтенето на готвещ се да тръгне влак; внезапно мястото се оживи с дузини емигранти, които се бяха спотайвали в очакване. Възрастни и деца наизскачаха иззад гробове и храсти и се втурнаха да бягат към вагоните, прекосявайки канал с отпадъчни води, скачайки по подаващи се над вонящата вода скали. Берто Кабрера им обясни, че наричали влака „Звяра, Железния червей или Влака на смъртта“ и че трябвало да се прекачват в трийсет и дори повече влака, за да прекосят Мексико.
— Не искам да ви казвам колко хора падат и биват смазани от колелата — предупреди ги Кабрера. — Братовчедка ми Олга Санчес превърна запусната фабрика за тортиляс в убежище за хора с ампутирани от влака ръце и крака. Спасила е много животи в приюта си „Милостивият пастир Исус“. Братовчедка ми Олга е светица. Ако имахме повече време, щяхме да отскочим да я видим. Вие сте пътници от категория лукс, няма да висите по влаковете, но тук и автобус не можем да вземем. Виждате ли ония господинчовци с кучетата, дето проверяват документите и багажа? Те са от федералните. Кучетата надушват дрогата и страха у хората.
Койотът ги заведе при свой приятел шофьор на камион, който срещу предварително договорена цена ги настани между кашони с електроуреди. В дъното имаше тясна пролука в товара, където пътниците се свиха. Не можеха да протегнат краката си, нито да се изправят. Пътуваха в мрак, почти без въздух и в адска горещина, раздрусвани и под заплахата да бъдат затрупани от кашоните. Седнал удобно в кабината, койотът беше пропуснал да им каже, че щяха да прекарат затворени там часове наред, но ги посъветва да пестят водата и да стискат, тъй като нямаше да спират, за да се облекчат. Мъжете и Евелин се редуваха да веят с някакъв картон като с ветрило на Мария Инес и й дадоха част от дажбата си вода, понеже трябваше да кърми детето си.
Камионът ги откара без инциденти до Фортин де лае Флорес в Оаксака, където Берто Кабрера ги настани в изоставена къща в покрайнините на града, заредена с бидони с вода, хляб, мортадела, прясно сирене и сухар. „Изчакайте тук, скоро ще се върна“, им каза и изчезна. След два дни, когато храната беше свършила и продължаваха да нямат никакви известия от койота, групата се раздели между мъжете, които бяха убедени, че са изоставени, и Мария Инес, която призоваваше да дадат повече време на Кабрера, след като беше така горещо препоръчан от евангелистите. Евелин се въздържа от мнение, а и никой не я попита. За малкото дни откакто пътуваха заедно, четиримата мъже се бяха превърнали в защитници на майката с детето и на странното слабичко момиченце, което като че ли витаеше в облаците. Знаеха, че в действителност не бе глухоняма, бяха я чули да изговаря единични думи, ала уважаваха мълчанието й, което се дължеше може би на някакъв религиозен обет или беше нейното последно убежище. Жените се хранеха с предимство, предоставиха им най-хубавите места за спане в единствената стая, където все още имаше таван. Нощем мъжете се редуваха и докато един стоеше на стража, другите си почиваха.
Привечер на втория ден трима от мъжете излязоха да купят храна, да изследват терена и да разучат как можеха да продължат пътуването без Кабрера, а четвъртият остана да пази жените. Бебето на Мария Инес отказваше да суче от предния ден и трудно дишаше от много плач и кашляне за отчаяние на майка си, която беше неспособна да го успокои. Евелин си припомни церовете на баба си в подобни случаи — намокри със студена вода две тениски и уви детето, докато температурата спадна, а в това време Мария Инес плачеше и говореше за връщане в Гватемала. Евелин се разхождаше с бебето в ръце и се мъчеше да го приспи с измислена песничка, в която не се различаваха думи, а птичи звуци и вятър, но успя да го приспи.
Вечерта мъжете се прибраха с наденици, тортиляс, фасул и ориз, бира за себе си и газирани напитки за жените. След угощението се почувстваха ободрени и започнаха да кроят планове да продължат на север. Бяха открили, че по маршрута имало домове за мигранти и църкви, които предлагали помощ; можели да разчитат също на групите „Бета“, съставени от служители на Националния институт по миграция, чиято мисия не била да прилагат закона, а да подпомагат пътниците с хуманитарна информация, със спасителни дейности и първа помощ в случай на злополука. И най-странното било, че вършели всичко това гратис и нямало нужда да им се дава подкуп, казаха. С една дума, не бяха напълно беззащитни. Преброиха парите, готови да ги поделят между всички, и си обещаха да се държат заедно.