Лусия и Ричард
Първата им спирка беше на бензиностанция, половин час след като бяха излезли от Бруклин, където купиха вериги за гумите на лексуса. Ричард Боумастер имаше зимни гуми на субаруто още от времената, когато ходеха с Орасио на риболов в замръзналото езеро. Беше предупредил Лусия за това колко опасен е черният лед върху настилката, който ставаше причина за повечето катастрофи през зимата. „Още едно основание да запазим спокойствие, човече“, му отвърна тя, повтаряйки, без да знае, съвета на Орасио. Имаше инструкции, докато той купуваше веригите, тя да го чака при едно отклонение на половин километър разстояние.
Ричард бе обслужен от възрастна жена с прошарена коса и с ръце, зачервени като на дървар — тя беше единствената жива душа на бензиностанцията, но се оказа по-сръчна и силна, отколкото можеше да се предположи на пръв поглед. Тя собственоръчно постави веригите за по-малко от двайсет минути, като не обръщаше внимание на студа, а му разказваше, почти викайки, че била вдовица и че сама въртяла бизнеса по осемнайсет часа на ден седем дни в седмицата, включително в недели като тази, когато никой не се осмелявал да излезе. При нея нямаше обаче резервни стопове.
— Накъде сте тръгнали в това време? — го попита старата жена, докато той й плащаше.
— На погребение — отвърна той изтръпнал.
Скоро двете коли изоставиха магистралата и изминаха няколко километра по селски път, ала трябваше да се върнат, защото стигнаха до място, където от няколко дни не беше разчиствал снегорин и пътят беше непроходим. Нарядко се разминаваха с автомобили, но не срещнаха нито един от огромните товарни камиони или пътнически автобуси, свързващи Ню Йорк с Канада, тъй като те спазваха заповедта да избягват пътуванията до понеделник, когато движението щеше да бъде възстановено. Горите от заскрежени борове се губеха в безбрежната белота на небето и пътят едва се виждаше като сива черта, драсната с молив между снежните хълмове. Често трябваше да спират и да изстъргват леда от чистачките; температурата беше минусова и продължаваше да спада. Ричард завидя на жените и на кучето, защото в субаруто се движеха с включено на най-силна степен отопление. Беше облякъл скиорска грейка и като цяло беше толкова навлечен, че едва сгъваше лактите и коленете си.
След няколко часа усети действието на зелените хапчета и измъчвалата го преди да тръгнат тревожност се разсея. Въпросите относно Катрин Браун престанаха да му се струват толкова неотложни; всичко като че ли се подреди в някакъв чужд роман, чиито страници бяха написани от другиго. Изпитваше любопитство относно непосредственото бъдеще, желание да научи края на романа, но не бързаше да стига до целта. Рано или късно щеше да го стори и да изпълни мисията. По-точно казано, щеше да изпълни мисията, определена от Лусия. Тя носеше отговорността, той само се подчиняваше. И като че ли плаваше.
Пейзажът беше еднообразен, в циферблата на часовника времето течеше, километрите се трупаха, но той сякаш не напредваше, стоеше на едно място, потопен в бяло пространство, хипнотизиран от монотонността. Никога не беше карал в толкова сурова зима като тази. Осъзнаваше опасностите по пътя, за които беше предупредил и Лусия, както и най-непосредствения риск да не го обори сънят, вече тегнещ върху клепачите му. Пусна радиото, но лошият звук и еднообразието го ядосаха — предпочете да продължи да кара в тишина. Направи усилие да се върне в действителността, в колата, в пътя, в пътуването. Глътна няколко глътки хладко кафе от термоса, като си каза, че на следващата спирка ще трябва да се отбие в тоалетната и да изпие едно силно и горещо кафе с два аспирина.
В огледалото за задно виждане съзираше в далечината светлините на субаруто, които изчезваха на завоите и по-късно отново се появяваха, и се притесни, че Лусия може би беше толкова изморена, колкото и той. Трудно му беше да се установи в настоящето, мислите му се оплитаха, смесени с картини от миналото му.
В субаруто Евелин продължаваше шепнешком да се моли за Катрин Браун, както правеха в нейното село за покойниците. Душата на младата жена не беше успяла да отлети на небето, защото смъртта я бе отнесла внезапно, когато ни най-малко не бе очаквала, и тя беше застинала в плен по средата на пътя. Със сигурност продължаваше да е затворена в багажника. Това беше светотатство, грях, непростима липса на уважение. Кой щеше да изпрати Катрин с подходящите ритуали? Страдаща душа е най-скръбното нещо на този свят. Виновна беше тя — ако не беше взела колата, за да иде до аптеката, никога нямаше да узнае за съдбата на Катрин Браун, но понеже го беше сторила, двете се бяха оказали оковани. Необходими бяха много молитви за освобождението на тази душа и девет дни траур. Клетата Катрин, никой не я беше оплаквал, нито се беше сбогувал с нея. В селото на Евелин колеха петел, за да съпроводи покойника в отвъдното, и се пиеше ром като пожелание за лек път до небето.