— А сега какво ще правим? — попита Ричард.
— Предполагам, че между боеприпасите, които си опаковал, ще се намерят хартиени салфетки. Ще ида да потърся, ти вече достатъчно измръзна.
Малко след това, съвзел се от страха да не пипне някоя пневмония, Ричард обяви, че отива да потърси нещо за ядене, защото при това време по никакъв начин нямаше да им доставят пица в мотела, а в него нямаше кухня, само барче, където единствената храна бяха маслини и гранясал чипс. Предположи, че макар и малко, селото щеше да има китайски или мексикански ресторант. Имаха провизии, но предпочетоха да ги пазят за следващия ден. Четиридесет минути по-късно, когато Ричард се върна с китайска храна и кафе в двата термоса, завари Лусия и Евелин да гледат новините за снежната буря по телевизията.
— В петък са били регистрирани най-ниските температури от 1869 година в щата Ню Йорк. Бурята е бушувала почти три часа, но ще продължи да вали сняг още няколко дни. Причинените щети възлизат на милиони долари. Бурята си има име, казва се Джонас — информира го Лусия.
— При езерото ще е по-зле. Колкото по на север, толкова по-студено става — й каза Ричард, докато си сваляше канадката, якето, шала, шапката, грейката и ръкавиците.
Забеляза, че върху тениската му има рахитична мушица, но когато я изтръска, насекомото изчезна със скок.
— Бълха! — възкликна и отчаян взе да отупва с длани цялото си тяло.
Лусия и Евелин едва си направиха труд да отместят поглед от телевизора.
— Бълхи! Тук има бълхи! — повтаряше Ричард и се чешеше.
— Какво очакваш за 49,90 долара, Ричард? Нас чилийците не ни хапят — каза Лусия.
— Нито мен — добави Евелин.
— Теб те хапят, защото си малокръвен — диагностицира Лусия.
Кутиите от китайския ресторант изглеждаха потискащо, но съдържанието им се оказа не толкова ужасно, колкото очакваха. При все че съдържаше сол в такива количества, че заличаваше вкуса на всички останали съставки, храната им повиши настроението. Дори кучето, което досаждаше, понеже с усилие дъвчеше, пожела да опита от чоу мейна. Ричард продължи да се чеше още известно време, докато накрая се примири с бълхите и предпочете да не мисли за хлебарките, които щяха да изскочат от ъглите, когато изгасяха лампите. Почувства се уютно и в безопасност в този тъжен крайпътен мотел, свързан с жените в това приключение, опитвайки почвата на приятелството и развълнуван от близостта на Лусия. До такава степен му беше чуждо кроткото усещане за щастие, че не успя да го разпознае.
Беше купил бутилка текила „Мендес“ — единственото, което намери в барчето на хотела по заръка на Лусия, която искаше да сипе малко в кафето на Евелин и в своето. За пръв път от години изпита желание да си пийне по-скоро от другарска солидарност, отколкото от необходимост, но не се поддаде. Опитът го беше научил да е много предпазлив с алкохола, човек започваше с наквасване на устните и без да усети, затъваше до шия в зависимост. И дума не можеше да става да спят, беше много рано, въпреки че навън цареше пълен мрак.
И понеже не успяха да се споразумеят какво да гледат по телевизията, а единственото нещо, липсващо в багажа, беше четиво, те започнаха да си разказват живота така, както бяха направили и предната вечер, този път без магията на бисквитката, но пък със същата освободеност и доверие. Ричард се поинтересува от неуспешния брак на Лусия, тъй като се беше запознал със съпруга й Карлос Урсуа в университета. Беше възхитен от него, но не й го каза, защото предположи, че в личен план вероятно не е бил толкова възхитителен.
Лусия
През всичките двайсет години брак Лусия беше готова да се обзаложи, че мъжът й й е верен, понеже смяташе, че бе прекалено зает, за да измисля стратегии за скришна любов, но времето щеше да й покаже заблудата в това и в толкова други неща. Тя се гордееше, че му е създала стабилно домашно огнище и изключителна дъщеря. Неговото участие в това начинание беше някак насила в началото и доста небрежно по-късно, ала не от лошотия, а от слабохарактерност, както твърдеше Даниела, когато достигна възраст, в която можеше да оценява родителите си, без да ги съди. От самото начало ролята на Лусия беше да го обича, а неговата — да се остави да бъде обичан.
Запознаха се през 1990 година. Лусия се беше завърнала в Чили след почти седемнайсет години изгнание и с големи трудности се беше устроила като продуцент в телевизията, тъй като хиляди млади професионалисти с по-добра квалификация от нейната търсеха работа. Завръщащите се не бяха посрещани с особена симпатия — левицата ги обвиняваше, че си бяха тръгнали от страх, а десницата — задето били комунисти.