Настаниха се в къщата, която Карлос бе наследил от родителите си. Тя се намираше в лошо състояние и в западащ квартал, откакто Сантяго бе започнал да се разширява към полите на планината, където заможните класи предпочитаха да живеят далеч от отровните мъгли, които задушаваха града. Следвайки съвета на майка си, Лусия забави проучванията, свързани с книгата й, тъй като темата беше толкова зловеща, че можеше да увреди психиката на бебето в утробата й. „Не е препоръчително никой да започва живота си в корем на жена, заета с издирване на трупове“, каза Лена. За пръв път назоваваше изчезналите по този начин, все едно слагаше надгробен камък върху сина си.
Карлос се съгласи с теорията на тъща си и твърдо реши да не помага на Лусия за книгата преди раждането. Предстоящите месеци в очакване трябваше да са наситени с радости, сладост и почивка, каза, но бременността изпълни Лусия с такава пълноструйна енергия, че вместо да плете терлички, тя се захвана да боядисва къщата отвън и отвътре. В свободното време изкара различни практически курсове, претапицира мебелите в хола и смени водопроводната инсталация в кухнята. Мъжът й се връщаше от работа и я заварваше с чук в ръка и с пълна с пирони уста или пък тътрузейки корем под кухненската мивка, с горелка в ръка. Със същия ентусиазъм тя щурмува двора, запуснат от цяло десетилетие, и с лопата и кирка го превърна в хаотична градина, където съжителстваха розови храсти с маруля и лук.
Беше заета с поредното си начинание, този път от зидарско естество, когато околоплодните води подмокриха панталона й. Помисли си, че неволно се е изпуснала, но майка й, която й беше на гости, повика такси и светкавично я отведе в родилния дом.
Даниела се роди седмаче и Карлос хвърли вината за това преждевременно раждане върху безотговорното поведение на Лусия. Няколко дни преди раждането, докато рисуваше бели облаци по небесносиния таван в детската стая, тя бе паднала от стълбата. Даниела прекара три седмици в кувьоз и още два месеца под наблюдение в родилния дом. Това още незряло създание с вид на одрано маймунче, омотано в сонди и монитори, предизвикваше в стомаха на баща си присвиване, подобно на гадене, но когато най-сетне момиченцето бе настанено в креватчето си в къщата и стисна малкия му пръст с решимост, го завладя завинаги. Даниела щеше да се превърне в единственото същество, комуто Карлос Урсуа можеше да се подчинява, единственото, което можеше да обича.
Предсказанието на Лена Марас не се сбъдна и бракът на дъщеря й просъществува две десетилетия. В продължение на петнайсет години Лусия поддържаше жива любовта без каквото и да е усилие и принос от страна на мъжа й — истински подвиг на въображение и упорство. Преди да се омъжи, Лусия бе имала четири значими любови: първата бе със самозвания революционер изгнаник, с когото се бе запознала в Каракас и който на теория бе отдаден на борбата за постигане на социалистическата мечта за равенство — невключващо жените, както тя много скоро щеше да открие, — а последната бе някакъв африкански музикант с изпъкнали мускули и украсени с пластмасови мъниста плитчици, който й призна за съществуването на две законни съпруги и няколко деца в Сенегал. Лена наричаше „синдром на коледната елха“ тази склонност на дъщеря си да разкрасява обекта на своите фантазии с измислени добродетели. Лусия си избираше обикновен бор и го кичеше с дрънкулки и гирлянди от станиол, които с времето една по една падаха, оголвайки скелет на сухо дърво. Лена отдаваше това на кармата — преодоляването на глупостта по отношение на коледната елха бе един от уроците, които дъщеря й трябваше да научи в това си прераждане, за да избегне повтарянето на същата грешка в следващия живот. Лена беше пламенна католичка, ала бе възприела идеята за кармата и прераждането с надеждата, че синът й Енрике отново щеше да се прероди, за да може да изживее един пълноценен живот