В съзнанието му се мярна Сюзън, с която редовно и с профилактична цел се срещаше в един хотел в Манхатън. Пасваха си добре и след като задоволяха потребностите на плътта, разговаряха за всякакви неща с изключение на чувства. Никога не бяха спали цяла нощ заедно, но когато имаха време, вечеряха в дискретен марокански ресторант и след това се разделяха като добри приятели. Случеше ли се да се срещнат изненадващо в някоя от сградите на университета, те се поздравяваха с вежливо безразличие, което не беше фасада за прикриване на тайната връзка, а отражение на действителните им отношения. Уважаваха се, но никога не се бяха изкушавали да се влюбят.
Това, което изпитваше към Лусия, не можеше да се сравнява, беше пълната противоположност. С нея за Ричард се изтриха десетилетия от календара и той отново стана осемнайсетгодишен. Беше се мислил за недосегаем, ала ето че внезапно се бе превърнал в изпаднал в плен на хормоните младеж. Ако тя усетеше това, безмилостно би му се подиграла. В благословените часове на нощта той за пръв път от двайсет и пет години бе имал някого до себе си, бе съвсем близо до нея, дишаха заедно. Много лесно беше да спи до нея, ала изключително сложно това, което изпитваше сега, тази смесица от щастие и ужас, от нетърпеливо предусещане и порив да побегне, туй припряно желание.
„Това е лудост“, реши. Искаше да разговаря с нея, да изясни нещата, да провери дали тя изпитва същото, но нямаше да бърза, можеше да я изплаши и всичко да провали. Освен това в присъствието на Евелин можеха много малко да си кажат. Трябваше да изчака, ала чакането му се струваше невъзможно, може би утре вече нямаше да са заедно и щеше да е отминал моментът да й каже онова, което трябваше. Ако се осмелеше, още сега би й признал без увъртания, че през нощта бе желал да я прегърне и да не я пуска повече. Ако имаше поне малка представа какво мисли тя, би й го казал. Какво можеше да й предложи? Носеше огромен товар на гърба си, на неговата възраст всички имаха товар, но неговият тежеше като гранит.
За втори път можеше да я съзерцава, докато спи. Приличаше на момиче, не бе усетила, че той е станал, сякаш бяха стара двойка, споделяла леглото от години. Искаше да я събуди с целувки, да я помоли да му даде шанс, да я покани да нахълта в живота му, да се настани в дома му, да завладее и най-малкото кътче в съществуването му с ироничната си и властна нежност. Никога не беше изпитвал толкова голяма сигурност. Каза си, че ако Лусия успее да го обикне, това ще е истинско чудо. Запита се как е могъл да чака толкова дълго, за да си даде сметка, че любовта, която го задушава сега, бе изпълвала всяка негова фибра, къде му е бил умът. Беше пропуснал четири месеца от чиста глупост. Този порой от любов не можеше да е плод на момента, трябва да се е надигал от септември, когато тя пристигна. От страх усещаше в гърдите болка като от някаква сладка рана. „Благословена да си, Евелин Ортега — си каза, — благодарение на теб това чудо се случи. Чудо — няма друго определение за това, което изпитвам.“
Отвори вратата, защото имаше нужда от студен въздух, от кислород и от спокойствие, тъй като се давеше в неочакваната и неудържима лавина от чувства. Ричард не успя да направи и крачка навън, защото се озова лице в лице с един лос. Страхът го блъсна назад с възклицание, което събуди Лусия и Евелин. Чуждо на неговата изненада, животното се наведе, за да пъхне едрата си глава в стаята, но обемистите прави рога му попречиха. Евелин се сви ужасена, никога не беше виждала подобно чудовище, докато Лусия трескаво затърси мобилния си телефон, за да го снима. Вероятно лосът би нахълтал в стаята, ако не се беше намесил Марсело, който се зае с проблема, пускайки в действие дрезгавия си лай на бойно куче. Лосът отстъпи, разтърси основите на дървената постройка, когато рогата му се блъснаха в прага, и сетне се отдалечи в тръс, изпратен с хор от нервни смехове и яростен лай.
Обливайки се в пот от отделения адреналин, Ричард оповести, че отива за кафе, докато те се облекат, ала не успя да стигне далеч. На няколко метра от вратата лосът беше снесъл купчина пресни изпражнения, около два килограма меки топчета, в които той пъхна крак до глезен. Изстреля някакво проклятие и заскача на куц крак до рецепцията, която, за щастие, имаше прозорче с изглед към паркинга, където поиска маркуч, за да се измие. Толкова внимаваше никой да не ги забележи, нито да ги запомни по време на дръзкото им приключение, а това безочливо животно беше сринало предпазливостта му до основи. „Ако нещо заслужава да бъде запомнено, то е някакъв идиот, заровен в лайна“, заключи Ричард. Фатално предзнаменование за остатъка от пътуването им. Или пък добро знамение? „Нищо лошо не може да се случи — реши, — закрилян съм от хлапашкото си влюбване.“ И избухна в смях, защото, ако не беше откритието за любовта му, която оцветяваше света в пламтящи краски, той би помислил, че е жертва на зла магия. Като че цялата работа с нещастната Катрин Браун не му стигаше, а се добавяха и лошо време, бълхи, отровена храна, язва и лайна — неговите собствени и на лоса.