Най-сетне се свечери и започна да захладява. Евелин беше изцедена, не я интересуваха повече змии, прилепи, граничари с пушки, нито кошмари, населени с чудовища, чувстваше само необходимост спешно да пие вода и да си почине. Свита на кравай на земята, тя се предаде на нещастието и на самотата с желание бързо да умре, да издъхне в съня си и повече да не се събужда.
Момичето не издъхна през тази втора нощ на американска територия, както се беше надявало. Събуди се на разсъмване в същото положение, в което беше заспала, без никакъв спомен от случилото се, след като беше напуснала лагера в Нуево Ларедо. Беше дехидратирана и след няколко безуспешни опита успя да протегне крака, да се изправи, да намести ръката си в превръзката и да запристъпва като старица. Болеше я всяка жила в тялото, но най-много я измъчваше жаждата. Най-напред трябваше да намери вода. Неспособна беше да фокусира поглед, нито да мисли, ала беше живяла винаги сред природата и опитът й подсказа, че наблизо има вода — заобиколена беше от тръстики и храсти, а знаеше, че те виреят на влага. Подтиквана от жаждата и тревогата, тръгна напосоки, подпирайки се на същата пръчка, която й беше послужила да определя времето.
Успя, криволичейки, да се придвижи на около петдесет метра напред, когато шумът от мотор съвсем близо я накара да спре. Инстинктивно залегна по очи на земята и се сниши максимално във високата трева. Моторът мина съвсем близо и тя успя да чуе гласа на някакъв мъж, който говореше на английски, и друг, глух глас като по радиовръзка или телефон, който му отговаряше. Остана да лежи неподвижно дълго след като моторът се беше отдалечил, но накрая жаждата я принуди да продължи да се придвижва на четири крака между треволяците и да търси реката. Тръни драскаха лицето и шията й, някакъв клон съдра тениската й, а камъните разраниха ръцете и коленете й. Изправи се и продължи да върви приведена, опипом, без да се осмелява да покаже глава, за да се ориентира. Утрото едва започваше, но светлината вече блестеше ослепително.
Изведнъж дочу шума на реката ясен като в нова халюцинация и това я обнадежди да ускори крачка, забравяйки всяка предпазливост. Първо усети калта в краката си, а сетне, като разтвори тревите, се озова пред Рио Гранде. С вик се хвърли във водата до пояс, пиейки отчаяно с шепи. Студената вода премина през нея като благословия, тя продължи да пие на големи глътки, без да мисли за мръсотията и мъртвите животни, които плаваха в тези води. На това място реката не беше дълбока и тя можа да се наведе и потопи цялата, наслаждавайки се безкрайно на водата върху напуканата си кожа, върху разместеното рамо, върху издрасканото лице, а в това време черната й коса се разстилаше като водорасли около нея.
Едва беше излязла от реката и полегнала на брега, връщайки се постепенно към живота, когато патрулите я откриха.
Служителката от имиграционното бюро, която се зае с Евелин Ортега, след като я арестуваха на границата, видя срещу себе си едно момиче с наведена глава, свито и разтреперано, което дори не се докосна до плодовия сок и бисквитите, поставени пред нея на масата, за да спечелят доверието й. Служителката понечи да я успокои с бърза милувка по главата, но само я изплаши още повече. Бяха я предупредили, че момичето има умствени проблеми, и тя поиска повече време за интервюто. Много от малолетните, които минаваха оттук, бяха травмирани, но без официална заповед беше невъзможно да се осъществи психологическа преценка. Налагаше се да се довери на своята интуиция и опит.
Упоритото мълчание на момичето я наведе на мисълта, че то не разбира испански и вероятно говореше само езика мая. Така пропиля ценни минути, докато си даде сметка, че детето нямаше трудности с разбирането, а с говора; тогава й подаде лист и молив, за да отговаря писмено с надеждата, че умееше да пише — повечето от децата, които пристигаха в Центъра за задържане никога не бяха ходили на училище.