— Как се казваш? Откъде си? Имаш ли близки тук?
Евелин написа с красив почерк името си, това на своето село и държава, името на майка си и някакъв номер. Служителката облекчено въздъхна.
— Това много улеснява нещата. Ще се обадим на майка ти да дойде да те вземе. Ще те пуснат да тръгнеш с нея временно, докато съдията реши твоя случай.
Евелин прекара три дни в Центъра за задържане, без да разговаря с никого, въпреки че беше заобиколена с жени и деца от Централна Америка и Мексико. Мнозина бяха от Гватемала. Даваха им по две яденета на ден, мляко и памперси за малките деца, походни легла и военни одеяла, оказващи се крайно необходими, защото климатиците поддържаха зимни температури, които предизвикваха масови кашлици и настинки. Това беше транзитно място, никой не се заседаваше тук дълго, местеха задържаните възможно най-бързо в други центрове. Малолетните с родители в Съединените щати биваха предавани на родителите си без много проверки, понеже недостигът на време и персонал не позволяваше да се задълбочават във всеки отделен случай.
За Евелин дойде не Мириам, а някакъв мъж на име Галилео Леон, който се представи като неин пастрок. Тя не знаеше нищо за неговото съществуване и си каза твърдо, че няма да тръгне с него, защото беше чувала за сутеньори и трафиканти, които дебнеха малолетните. Понякога непознати се явяваха за детето и го отвеждаха просто срещу подпис. Един служител трябваше да се обади на Мириам по телефона, за да изясни положението, и така Евелин узна, че майка й имаше съпруг. Скоро научи, че освен пастрок имаше и две братчета на четири и три години.
— Защо не дойде майката на момичето да го вземе? — обърна се дежурният служител към Галилео Леон.
— Защото ще си загуби работата. Да не мислите, че на мен ми е лесно. Аз губя печалба за четири дни заради тази хлапачка тук. Бояджия съм и клиентите ми не чакат — отвърна мъжът със смирен тон, който контрастираше с думите му.
— Ще ви предадем детето по силата на презумпцията за оправдан страх. Ясно ли ви е какво означава това?
— Горе-долу.
— Съдията трябва да реши дали са убедителни основанията, заради които момичето е напуснало своята страна. Евелин ще трябва да докаже някакъв реален и конкретен страх, например, че е била нападната или че е под заплаха. Вие ще я отведете на свобода на честна дума.
— Трябва ли да се плаща гаранция? — попита разтревожено мъжът.
— Не, става дума за номинална сума, която се отбелязва в книгата, но не се взема от имигранта. Ще ви съобщят по пощата на домашния адрес на майката на коя дата да се явите пред имиграционния съд. Преди гледането на делото Евелин ще се срещне със служител от службата за бежанци.
— Адвокат ли? Няма да можем да платим… — каза Леон.
— Системата е малко позадръстена, защото пристигат много деца да търсят убежище. Всъщност дори половината от тях не получават консултант, но ако на вас ви се случи да ви дадат, е безплатен.
— Навън ми казаха, че за три хиляди долара могат да ми осигурят.
— Това са трафиканти и измамници, не им вярвайте. Чакайте съобщението от съда, това е всичко, което трябва да правите за момента — добави служителят и сложи край на разговора.
Направи фотокопие на шофьорската книжка на Галилео Леон, за да я прикрепи към досието на Евелин — почти безполезна мярка, защото Центърът не притежаваше капацитет за проследяване на всяко дете. Сбогува се с Евелин припряно — очакваха го още няколко случая през този ден.
Галилео Леон беше роден в Никарагуа и емигрирал нелегално в Съединените щати на осемнайсетгодишна възраст, но бе получил разрешение за постоянно пребиваване по силата на Закона за амнистията през 1995 година. Поради небрежност не беше направил постъпки за получаване на гражданство. Беше нисък на ръст, говореше малко и все нещо му беше криво; още от пръв поглед не вдъхваше доверие, нито симпатия.
Първата спирка беше Уолмарт, за да купят на Евелин дрехи и тоалетни принадлежности. Момичето реши, че сънува, като видя размерите на магазина и безкрайното многообразие от стоки, всяка една в различни цветове и размери, истински лабиринт от претъпкани с продукти разклонения. От страх да не се загуби завинаги, тя се вкопчи в ръката на пастрока си, който се ориентира като изпечен изследовател, заведе я направо на подходящия щанд и й каза да си избере бельо, тениски, три блузи, два броя джинси, една пола, рокля и хубави обувки. Въпреки че скоро щеше да навърши шестнайсет години, ръстът й съответстваше на десетгодишно американско момиче. Объркана, Евелин реши да избере най-евтиното, но като не познаваше парите, се бавеше дълго.