— Не гледай цените, тук всичко е евтино и майка ти ми даде пари, за да те облека — обясни й Галилео.
Оттам я заведе в един „Макдоналдс“ да хапне хамбургер с пържени картофи и гигантска чаша със сладолед, украсен най-отгоре с вишна, който в Гватемала можеше да нахрани цяло семейство.
— Теб не са ли те учили да благодариш? — я попита пастрокът по-скоро от любопитство, отколкото като упрек.
Евелин кимна, без да се осмели да го погледне, и облиза последната лъжица сладолед.
— Да не би да се страхуваш от мен? Не ям хора.
— Бла…бла… аз… — изломоти тя.
— Ама ти малоумна ли си, или заекваш?
— За…за…
— А, разбирам, извинявай — прекъсна я Галилео. — Щом не можеш да говориш като хората, не знам как ще се оправиш с английския. Ама че работа! Какво ще те правим.
Прекараха нощта в мотел за шофьори на тирове. Стаята беше мръсна, но имаше душ с топла вода. Галилео й нареди да се изкъпе, да си каже молитвите и да легне от лявата страна на леглото, защото той винаги спял до вратата, имал тази мания. „Ще изляза да пуша и като се върна, искам да си заспала“, й каза. Евелин веднага се подчини. Взе си бърз душ и си легна с дрехи и с маратонки, зави се до носа с покривката на леглото, престори се на заспала, а в ума си планираше как ще избяга веднага щом мъжът я докосне. Чувстваше се много изморена, болеше я рамото и сърцето й се свиваше от страх, ала призова баба си и това й вдъхна смелост. Знаеше, че нейната маминка със сигурност ходеше в църквата да пали свещи за нея.
Галилео се забави повече от час. Свали си обувките, влезе в банята и затвори вратата. Евелин чу пускането на водата в тоалетната и с крайчеца на окото го видя да се връща в стаята по долни гащи, тениска и чорапи. Приготви се да скочи от леглото. Пастрокът сложи панталоните си на единствения стол, заключи вратата и изгаси лампата. През износените щори на прозореца се процеждаше син отблясък от неоновата табела на мотела и в полумрака Евелин го видя да застава до своята част на леглото. Шепнешком Галилео Леон дълго се моли. Когато най-сетне се мушна в леглото, Евелин вече спеше.
Ричард
Напуснаха мотела в девет часа само с по едно кафе в стомаха и гладни. Лусия настоя да идат да закусят някъде, имаше нужда от топла храна в нормална чиния, никакви картонени кутии и китайски клечки, каза. Влязоха в заведение от веригата „При Дени“ и жените си поръчаха угощение от палачинки с мед, а Ричард зарови лъжица в безвкусни овесени ядки. Когато тръгваха предишния ден от Бруклин, се разбраха, че ще се движат всеки поотделно за пред хората, но с времето предпазливостта им се поразхлаби, започнаха да се чувстват толкова добре заедно, че дори Катрин Браун съвсем естествено бе включена в групата.
Пътят беше по-добър, отколкото предния ден. През нощта беше валял незначителен сняг и температурите продължаваха да са малко под нулата, но вятърът беше утихнал, а снегът беше разчистен от шосетата. Можеха да се движат по-бързо и при тази скорост Ричард пресметна, че ще стигнат до колибата около пладне — съвсем по светло, за да се разпоредят с лексуса. Ала час и половина по-късно, след един завой, на сто метра пред себе си видя мигащите сини и червени светлини на няколко полицейски коли, които бяха блокирали пътя. Нямаше отклонение, а ако обърнеше назад, щеше да привлече вниманието.
Стомахът му се качи в гърлото заедно със закуската и устата му се наля с жлъчен сок. Гадене и призрачното видение на неотдавнашната диария го изпълниха с тревога. Опипа горния джоб на якето си, където обикновено държеше розовите хапчета, но не ги намери. В огледалото видя отзад Лусия да му прави окуражителен знак с кръстосани пръсти. Отпред имаше няколко спрели коли, линейка и пожарна кола. Един полицай му посочи да се нареди на опашката. Ричард свали грейката и го попита какво става с най-спокойния тон, на който бе способен.
— Верижна катастрофа.
— Има ли пострадали, старшина?
— Нямам право да давам подобна информация.
Опрял чело в ръцете си на волана, разстроен, Ричард зачака с останалите шофьори, броейки секундите. Пожар гореше в стомаха и в хранопровода му.
Не помнеше да е имал толкова киселини някога, изплаши се да не би язвата му да се е спукала и да е започнала да кърви вътре. Какъв беше този нещастен късмет да попаднат в задръстване точно в момента, когато се разхождаха с мъртвец в багажника и вътрешностите му заплашваха да се преплетат. Ами ако е апандисит? Овесените ядки бяха грешка, не помисли, че разхлабват стомаха. „Ако тези скапани полицаи не освободят пътя, ще се насера тук и сега, само това ми липсва. Какво ще си помисли Лусия, че съм някакъв кекав лигльо, смотаняк с хронична диария“, възкликна на глас.