Тръгна да търси липсващата котка из къщата, помагайки си с познатото за животните изсвирване. Откри я на втория етаж да лежи на пода с розова пяна на муцунката. „Хайде, Трес, ставай. Какво те прихваща, момчето ми?“ Успя да я изправи на крака и котката направи няколко крачки, клатушкайки се като пияна, преди да се строполи отново. Навсякъде имаше следи от повръщано, но това се случваше, защото понякога не успяваха да храносмелят добре костиците на гризачите. Отнесе я на ръце до кухнята и напразно се помъчи да й даде вода. В този момент четирите лапички на Трес се изпружиха и тялото й се разтресе в конвулсии; Ричард разбра, че това са признаци на натравяне. Прегледа набързо грижливо съхраняваните токсични вещества в дома си. След няколко минути откри причината под съдомиялната в кухнята. Антифризът се беше разсипал и явно Трес го беше близала, защото по пода там имаше следи от лапи. Сигурен беше, че бе затворил добре кутията и вратата на килера, не разбираше как се бе случило нещастието, но за това щеше да мисли по-късно. За момента най-спешно бе да се погрижи за котката — антифризът беше смъртоносен.
Движението беше ограничено с изключение на спешните случаи, а неговият беше точно такъв. Потърси в интернет адреса на най-близката отворена ветеринарна клиника, която се оказа, че му е вече известна, уви животното в одеяло и го занесе до колата. Поздрави се, че бе почистил снега сутринта, в противен случай би бил заклещен; благодари също, че нещастието не се беше случило предния ден в стихията, защото нямаше да може да мръдне от къщи. Бруклин беше заприличал на северен град, всичко и навсякъде беше побеляло, ъглите се бяха заоблили от снега, улиците бяха пусти, цареше някакво странно спокойствие, сякаш природата се прозяваше. „Не си и помисляй да умираш, Трес, моля те. Ти си котка пролетарий, имаш стоманени черва, малко антифриз е нищо работа, кураж“, повдигаше й духа Ричард, докато едва напредваше в снега, мислейки си, че всяка загубена минута по пътя означаваше една минута по-малко живот за животинчето. „Спокойно, приятелю, дръж се. Не мога да бързам, защото, ако поднесем, свършено е с нас, доникъде няма да стигнем. Не мога да карам по-бързо, извинявай…“
Разстоянието, което при нормални обстоятелства би изминал за двайсет минути, му отне двойно повече време и когато най-сетне пристигна в клиниката, отново беше завалял сняг, а Трес се тресеше в нови конвулсии и от муцунката й се стичаше още розова пяна. Посрещна ги опитна лекарка, пестелива на жестове и думи, която не прояви оптимизъм по отношение на котката, нито симпатия към стопанина, чиято небрежност бе причинила злополуката, както обясни на асистента си тихичко, но не чак толкова, че Ричард да не я чуе. В друг момент той би реагирал на подобен злостен коментар, но мощна вълна от лоши спомени го заля. Застина онемял, унизен. Не за пръв път небрежността му се оказваше фатална. От онзи случай той толкова внимаваше и вземаше толкова много предпазни мерки, че често по отношение на всяко нещо в живота си се чувстваше, сякаш ходи върху яйца. Ветеринарната лекарка му обясни, че не може да направи кой знае какво. Изследванията на кръвта и урината щяха да покажат дали пораженията върху бъбреците бяха необратими; в такъв случай животното щеше да страда и беше по-добре да му се осигури достоен край. Трябваше да го задържат; след два дни щяха да поставят окончателната диагноза, но беше добре Ричард да се подготви за най-лошото. Той кимна, готов да се разплаче. Сбогува се с Трес със свито сърце, в тила си усещаше безмилостния поглед на лекарката — обвиняващ и осъдителен.
Младата жена на регистратурата — имаше коса с морковен цвят и халка на носа — се смили над него, като видя как трепери, докато й подаваше кредитната си карта, за да плати аванса. Увери го, че за животинчето му щяха да се грижат много добре и му посочи кафе-машината. При този жест на минимална любезност Ричард бе разтърсен от непропорционално голямо чувство на благодарност и от него се изтръгна ридание, надигнало се от дълбините на душата му. Ако го попитаха какво изпитва към четирите си животинки, би отговорил, че изпълнява задължението да ги храни и да почиства кашона им с пясък; отношенията му с котките се свеждаха до обикновена вежливост, с изключение на Дойс, която изискваше ласки. Това беше всичко. Никога не би предположил, че можеше да изпитва към тези неприятни котараци чувство като към членове на семейство, каквото нямаше. Седна на стол в чакалнята под разбиращия поглед на регистраторката, за да изпие с рядкото и горчиво кафе две от зелените си хапчета за нерви и едно розово срещу киселини, докато успее да се овладее. Трябваше да се прибере у дома.