Без желаните от нея важни семейни добродетели танцът загуби смисъл в живота й и тя продаде прочутата си школа. Жените от рода Фариня — бабата, майката, сестрите, лелите и братовчедките, сплотиха редиците си и се редуваха на смени да дежурят край нея. Тъй като Анита не се отделяше от Биби и тревожно бдеше над нея, ужасена да не я загуби, в опит да я разсеят, те я накараха да напише книга с готварските рецепти на няколко поколения Фариня, убедени, че никоя болест не може да устои пред лечебната сила на труда и утехата на храната. Накараха я да подреди в хронологичен ред осемдесет албума със семейни снимки и когато тя свърши, изнамериха други задачи, с които да я ангажират. Неохотно Ричард се съгласи да отведат жена му и Биби в имението на бабата и дядото за един-два месеца. Слънцето и вятърът подобриха настроението на Анита. Завърна се от село наддала четири килограма и разкайваща се, че е продала школата, защото отново имаше желание да танцува.
Отново се любеха както във времето, когато правеха само това. Излизаха да слушат музика и да танцуват. Превъзмогвайки атавистичната си непохватност, Ричард изпълняваше по някой танц с нея на дансинга, но щом видеше, че всички погледи са вперени в жена му — някои, защото разпознаваха кралицата на известната школа Анита Фариня, други просто от възхищение и с желание, той галантно я отстъпваше на други мъже с по-сръчни крака, докато той пиеше на масата и я наблюдаваше разнежен, смътно замислен за своя живот.
Отдавна беше влязъл във възраст, в която човек планираше бъдещето си, но лесно беше да се отлага подобна тегоба с чаша в ръка. Беше завършил докторантурата си преди повече от две години и не бе извлякъл никаква полза от това, с изключение на една-две статии, които успя да публикува в университетски издания в Съединените щати — една за правата на коренното население върху земята според Конституцията от 1988 година и другата за насилието над жените в Бразилия. Прехранваше се с уроци по английски. По-скоро от любопитство, отколкото от амбиция, се отзоваваше от време на време на обявите за работа в „Американ Политикал Ревю“. Възприемаше този период в Рио де Жанейро като приятна пауза в съдбата си, като продължителна ваканция; скоро трябваше да започне да гради професионална кариера, ала тя можеше да почака още малко. Този град приканваше към удоволствия и безделие. Анита притежаваше малка къщурка край плажа и с парите от продажбата на школата плюс тези от уроците по английски те успяваха да преживяват.
Биби скоро щеше да навърши три годинки, когато най-сетне богините чуха молитвите на Анита и на останалите жени от рода. „Дължа го на Йемая“, каза Анита, когато съобщи на мъжа си, че е бременна. „Виж ти, аз пък мислех, че го дължиш на мен“, засмя се той и я вдигна в мечешката си прегръдка. Бременността протече без проблеми и раждането започна в деня на очаквания термин, но се явиха усложнения и в крайна сметка се наложи да извадят детето с цезарово сечение. Лекарят предупреди Анита да се въздържа от деца поне за няколко години, но това не я разстрои кой знае колко, защото в ръцете си държеше Пабло, здраво бебе с незнаещ насита апетит, братчето на Биби, което цялото семейство толкова дълго беше очаквало.
Един месец по-късно Ричард се надвеси над креватчето, за да вземе детето и да го подаде на Анита, изненадан, че не плаче от глад, както обикновено правеше на всеки три-четири часа. Спеше толкова спокойно, че се поколеба дали да го вдигне. Вълна на нежност го разтърси до мозъка на костите, очите му се навлажниха и гърлото му се сви от онази смазваща благодарност, която често го обземаше в присъствието на Биби. Анита пое новороденото с разкопчана риза и чак след като го сложи на гърдата си, разбра, че не диша. Нечовешки вик на ранено животно разтърси къщата, квартала, целия свят.
Наложи се да направят аутопсия. Ричард се помъчи да скрие това от Анита, защото мисълта, че малкият Пабло ще бъде методично нарязан, беше прекалено жестока, ала трябваше да разберат причината за смъртта. Заключението на патолога беше синдром на внезапната смърт, както написа с главни букви, непредвидима трагедия. Анита потъна в черна и дълбока скръб, в бездънна пещера, от която съпругът й бе изключен. Ричард бе отхвърлен от жена си и запратен като някаква пречка в най-отдалечения ъгъл на дома от всички останали Фариня, които нахлуха в личния му живот, за да се грижат за Анита, поеха отглеждането на Биби и взимаха решения, без да го питат. Роднините завладяха неговото малко семейство, тъй като смятаха, че бе неспособен да разбере мащабите на трагедията, понеже неговата чувствителност беше много различна от тяхната. Всъщност Ричард почувства облекчение, тъй като в действителност беше чужденец в тази територия на скръбта. Увеличи уроците по английски, излизаше рано от къщи и се прибираше късно с различни извинения. Пиеше повече. В достатъчно количество алкохолът действаше като необходима разтуха.