Галилео обясни на Евелин, че намерил спасение чрез Господ в семейство от братя и сестри по вяра: „Водех лош живот, докато не отидох на църква и там Светият Дух се спусна в мен. Девет години минаха оттогава“. Трудно беше на Евелин да си представи, че този толкова смирен и плах мъж е бил способен да води лош живот. Според Галилео божествен лъч го проснал на пода по време на църковна служба и с помощта на гърчове, които разтърсили тялото му в състояние на транс, прокудил Дявола, докато в това време въодушевеното паство пеело и се молело за него на висок глас. Оттогава животът му поел нова посока, обясняваше той, запознал се с Мириам, която била много властна, но добра и му помагала да следва правия път. Господ ги дарил с две деца. Отношенията му с Бог били близки, разговаряли като син с баща си, достатъчно било да поиска нещо с целия плам на сърцето си и то му се давало. Доказал бил публично вярата си и бил кръстен с потапяне в местен басейн, очаквал и Евелин да стори същото, но тя отлагаше този момент от лоялност към отец Бенито и баба си, за които да смениш църквата си би било богохулство.
Хармонията между обитателите на караваната биваше застрашена по време на редките посещения на Дорийн, дъщеря на Галилео в резултат на краткотрайна любов през младежките му години с имигрантка от Доминиканската република, която се прехранвала с контрабанда и гледане на карти. Според Мириам Дорийн била наследила от майка си изобретателност, за да мами глупаците, била наркоманка и се влачела по света, оставяйки след себе си злокобен пушек, та затова всичко, до което се докоснела, се превръщало в кучешки лайна. Беше на двайсет и шест години, но човек би й дал петдесет. Не беше упражнявала нито за ден почтен труд, ала се хвалеше, че разполага с купища пари. Никой не се осмеляваше да я попита откъде ги има, защото предполагаха, че методите й не подлежат на изповед; изглеждаше обаче, че така лесно както ги печелеше, ги губеше. Тогава пристигаше при баща си да му иска заем без никакво намерение да му го върне. Мириам я мразеше, а Галилео се страхуваше от нея; пред нея се гънеше като червей и й даваше каквото можеше, но все пак винаги по-малко, отколкото тя му искаше. Мириам й приписваше негодническа кръв, без да уточнява какво точно означаваше това, и я презираше, защото беше чернокожа, но също не смееше да й се противопоставя. Нищо във външния вид на Дорийн не внушаваше страх — беше хърбава, изхабена, с хищнически очи, пожълтели зъби и нокти, прегърбена поради слаби кости, ала излъчваше страховит, едва сдържан бяс като тенджера под налягане, готова да гръмне. Мириам нареди на дъщеря си да стои надалеч от радарите на тази жена, нищо добро не можело да се очаква от нея.
Заръката на майка й беше ненужна, защото на Евелин й секваше дъхът в близост до Дорийн. Кучето на двора започваше да вие, предупреждавайки за идването й няколко минути преди да се появи. Това беше сигнал за Евелин да се изнесе, но невинаги успяваше да го стори навреме. „Накъде си се забързала толкова, глухоняма малоумнице?“, препречваше й пътя заплашително Дорийн. Само тя я обиждаше, другите свикнаха да отгатват смисъла на откъслечните фрази на Евелин, преди да ги е завършила. Галилео Леон бързаше да даде пари на дъщеря си, за да си върви, и всеки път я молеше да иде с него в църквата макар и само веднъж. Хранеше надежди, че Светият Дух ще благоволи да осени и нея, за да я спаси от самата себе си, както бе постъпил с него.
Минаха две години, а Евелин още не бе получила уведомлението от съда, за което й бяха казали в Центъра за задържане. Мириам всеки ден чакаше пощата, при все че най-вероятно досието на дъщеря й вече се бе затрило някъде из лабиринтите на Имиграционната служба и тя щеше да живее необезпокоявана до края на живота си. Евелин беше завършила последния клас на гимназията и се беше дипломирала с тога и шапка както целия клас, без никой да й поиска документи, с които да докаже за съществуването си.