Гробна тишина се възцари за няколко минути, докато Мириам преценяваше дали този мъж бе дошъл да изпълни закона, или да иска подкуп. Неочаквано Галилео Леон, обикновено колеблив, произнесе с твърд глас, какъвто никога не бяха чували от него:
— Това момиче е бежанка. Никой не е нелегален в този живот, всички имаме право да живеем в света. Парите и престъпленията не зачитат граници. И аз ви питам, господине, защо ние хората трябва да се съобразяваме с тях?
— Аз не съм този, който пише законите. Моята работа е да осигурявам тяхното изпълнение — отвърна човекът объркано.
— Погледнете я внимателно, на колко години мислите, че е тя? — каза Галилео и посочи Евелин.
— Изглежда малка, но ми е нужно удостоверение за раждане, за да имам доказателство. В досието й се казва, че го изгубила, когато прекосявала реката. Това е станало преди три години, междувременно сте могли да се сдобиете с копие.
— Кой да направи това? Майка ми е неграмотна стара жена, а в Гватемала подобни формалности искат време и струват пари — намеси се Мириам, едва съвзела се от изненадата при вида на мъжа си, свободно изразяващ нестандартно мнение по правни въпроси.
— Това, което разказва момичето за разни банди и за убитите си братя, е често срещано, чувал съм го и преди. Има много подобни истории сред имигрантите. Съдиите също са ги слушали. Някои им вярват, други не. Убежище или депортиране — това ще зависи от съдията, който ви се падне — каза агентът и си тръгна.
Галилео Леон, който неизменно проявяваше покорство, беше склонен да изчакат законния ред, бави се, но му идва времето, казваше. Мириам пък смяташе, че когато на закона му дойдеше времето, той никога не облагодетелстваше слабия и веднага се засуети да направи така, че дъщеря й да изчезне. Не попита Евелин какво мисли, когато пусна в действие връзките си в нелегалната мрежа за незаконно пребиваващи имигранти, нито когато се съгласи да я изпрати на работа в дома на някакви хора в Бруклин. Беше получила предложението от друга жена, член на същата църква, чиято сестра познаваше бивша домашна прислужница, работила в този дом, и уверяваше, че не изисквали документи, нито други подробности. Ако момичето изпълнявало задълженията си, никой нямало да я разпитва за правния й статус. Евелин се поинтересува какви щяха да бъдат тези задължения и й обясниха, че трябвало да се грижи за болно дете, нищо друго.
Мириам показа на дъщеря си карта на Ню Йорк, помогна й да опакова нещата си в малко куфарче, подобно на използваните за поклоннически пътувания, даде й някакъв адрес в Манхатън и я качи на автобус Грейхаунд. Деветнайсет часа по-късно Евелин се яви в латиноамериканската църква на Петдесетница — двуетажно здание, което отвън не притежаваше достойното излъчване, характерно за храм — и там я посрещна добронамерено членка на религиозното братство. Жената прочете препоръката на пастора от Чикаго, даде й подслон за една нощ в собствения си апартамент, а на другия ден я упъти как с метрото да стигне до протестантската църква „Нов живот“ в Бруклин. Там друга жена, почти идентична с първата, й предложи газирана напитка, диплянка с график на църковните служби и списък на обществените деятелности на храма; освен това й даде указания как да стигне до адреса на новите си работодатели.
В три следобед през един есенен ден на 2011 година, когато дърветата започваха да се оголват, а улицата беше покрита с хрущяща и кратковременна шума, Евелин Ортега натисна звънеца на триетажна ъглова къща със статуи на осакатени древногръцки герои в градината. Там щеше да живее и да работи през следващите години необезпокоявано и с фалшиви документи.