Лусия и Ричард
След като се прибраха в колибата край езерото, Ричард Боумастер в миг заспа — стомахът му беше по-добре, но той бе изтощен от дългата неделя и развълнуван от смесицата от наскоро открита любов и неувереност, които го разяждаха отвътре.
В това време Лусия и Евелин срязаха една хавлиена кърпа на парчета и излязоха да заличат пръстовите отпечатъци по лексуса. Според инструкциите в интернет по мобилния телефон беше достатъчно да се изтрият местата с парче плат, но Лусия настоя да използват и спирт за по-сигурно, защото можело да остане риск от идентифициране, независимо от това, че колата щяла да бъде потопена в езерото. „Откъде знаеш?“, попита Ричард, преди да заспи, и тя му отговори както и преди с „не ме питай“. На синкавата светлина на снега изтъркаха много старателно видимите части на автомобила отвън и отвътре с изключение на вътрешността на багажника. Върнаха се в къщата, за да се стоплят с чаша чай и да поговорят, докато Ричард си почиваше. Разполагаха с три часа, докато се мръкнеше.
Евелин не продумваше от предната вечер и изпълняваше всичко, което й искаха, с отсъстващ вид като на сомнамбул. Лусия отгатна, че се бе потопила в миналото си, преживявайки отново трагедията на своя кратък живот. Беше изоставила усилията си да я разсее или ободри, защото осъзна, че цялата ситуация беше много по-мъчителна за момичето, отколкото за нея и Ричард. Евелин беше изплашена, над нея тегнеше заплахата на Франк Лерой, която беше по-страшна от арест или депортиране, но имаше и друга причина, за която Лусия бе започнала да се догажда, откакто излязоха от Бруклин.
— Ти ни разказа как са загинали братята ти в Гватемала, Евелин. Катрин също е станала жертва на насилствена смърт. Предполагам, че това събужда в теб лоши спомени.
Момичето кимна утвърдително, без да вдига глава от димящата чаша.
— Моят брат също бе убит — добави Лусия. — Казваше се Енрике и аз много го обичах. Предполагаме, че е бил арестуван, но нищо повече не можахме да научим за него. Не успяхме да го погребем, защото не ни дадоха останките му.
— Ссс…сс….сс…. сигурно ли е, че е мъртъв? — попита Евелин, запъвайки се повече от всякога
— Да, Евелин. Прекарах години, разследвайки съдбата на хора арестувани и после изчезнали като Енрике. Написах две книги на тази тема. Издъхвали са изтезавани или екзекутирани и телата им са били или взривявани, или изхвърляни в морето. Бяха открити също общи гробове, но малко.
С голямо усилие, запъвайки се на всяка дума, Евелин успя да каже, че нейните братя Грегорио и Андрес поне били погребани с дължимото внимание, въпреки че на бдението дошли много малко съседи, понеже се страхували от бандата. В дома на баба й запалили свещи и благоуханни треви, опели ги, оплакали ги, чукнали се с ром за тях, погребали ги с някои техни вещи, за да не им липсват на оня свят, и чели молитви девет дни, както си му е редът, защото девет месеца прекарва детето в утробата на майка си, преди да се роди, и девет дни са нужни на покойника, за да се прероди на небето. Братята й почивали в осветена земя, където бабата отивала всяка неделя да занесе цветя на гроба, а също и в Деня на мъртвите, когато им оставяла храна.
— Нито Катрин, нито моят брат Енрике ще могат да имат това… — промълви развълнувана Лусия.
— Душите, които не намират покой, идват да плашат живите — изрече Евелин на един дъх и без капка колебание.
— Знам. Посещават ни в съня ни. На теб Катрин вече ти се е явила, нали?
— Да… Снощи.
— Съжалявам, че не можем да изпратим Катрин с ритуалите на твоя народ, Евелин, но ще поръчам да й четат молитви в продължение на девет дни. Обещавам ти.
— Ва… ва. вашата…..ммм….айка моли ли се за ва. ва….вашия брат?
— Молеше се за него до сетния ден от живота си, Евелин.
Лена Марас започна да се сбогува със света през 2008 година не толкова поради болест или старост, а по-скоро от умора, след като беше търсила сина си Енрике в продължение на трийсет и пет години. Лусия никога нямаше да си прости, че не бе осъзнала колко потисната е била майка й; упрекваше се, че ако бе реагирала много по-рано, е можела да й помогне. Но тя бе усетила това чак накрая, тъй като Лена се бе постарала да крие депресията си от нея, а тя, заета със своите неща, не беше обърнала внимание на симптомите. През последните месеци, когато не можеше повече да се преструва, че иска да живее, Лена се хранеше само с бульон и малко зеленчуково пюре. Лежеше вечно отпаднала, само кожа и кости, безразлична към всичко освен към Лусия и внучката си Даниела. Подготвяше се да издъхне от слабост в резултат на недохранване по най-естествения според нейната вяра и разбирания начин. Молеше се на Бог да я прибере по-скоро при себе си и да бъде така милостив да запази достойнството й до края. Докато органите й бавно угасваха, умът й беше по-жив, по-отворен, по-чувствителен и присъстващ от всякога. Прие постепенното отслабване на тялото си с лекота и чувство за хумор, докато не изгуби контрол над някои функции, които за нея бяха абсолютно лични, и тогава се разплака за пръв път. Даниела успя да я убеди, че памперсите и най-интимното обслужване, което получаваше от Лусия, от нея и от медицинска сестра, която я посещаваше веднъж седмично, не представляваха наказание за минали грехове, а възможност да си спечели небето. „Не можеш да идеш на небето с твоето високомерие, бабо, трябва да се упражняваш в малко смирение“, й говореше гальовно. На Лена това й се стори разумно, примири се и спря да се бунтува. Скоро вече не успяваше да преглъща нищо повече от няколко лъжици кисело мляко и глътки чай от лайка. Фелдшерът подхвърли възможността да я хранят със сонда, но дъщеря й и внучката й отказаха да я подлагат на това мъчение — трябваше да уважат неотменимото решение на Лена.