От леглото си Лена се радваше на късчето небе през прозореца, беше благодарна, когато я миеха с навлажнена гъба, понякога искаше да й четат стихове или да й пускат романтични песни, на които беше танцувала в младостта си. Чувстваше се като затворничка в това изхабено тяло, но освободена от разяждащата болка по сина си, тъй като колкото повече дни минаваха, онова, което отначало беше просто предчувствие, мигновена сянка, едва доловима целувка по челото, започна да добива все по-ясни очертания. Енрике беше до нея, чакаше заедно с нея.
Нищо не можеше да спре обсадата на смъртта, но Лусия, ужасена от гледката на гаснещата си майка, се превърна в неин тъмничар, като я лиши от цигарите, нейното единствено удоволствие, тъй като смяташе, че те й потискат апетита и я убиват. Даниела, която притежаваше дарбата да долавя чуждите потребности и добрината да се мъчи да ги задоволи, отгатна, че въздържанието беше най-голямото мъчение за баба й. В онази година тя беше завършила гимназия, планираше да замине да учи в Маями през септември и посещаваше интензивни курсове по английски. Всеки следобед ходеше да види Лена и така освобождаваше за няколко часа Лусия, за да може тя да работи. Осемнайсетгодишна, стройна и красива, със славянски черти от предците си, Даниела редеше пасианси или сядаше в леглото на баба си да си пише домашните по английски, а в това време Лена дремеше с онова влажно похъркване, характерно за последните мигове. Лусия не подозираше, че Даниела доставя на баба си забранените цигари, носейки й ги контрабанда в сутиена си. Щяха да минат години, докато Даниела признае пред майка си своите породени от милосърдие грехове.
Бавното придвижване към смъртта обезоръжи упоритата омраза на Лена срещу съпруга, който я беше мамил, и тя можа да разговаря за него с дъщеря си и с внучката с едва доловимия останал й глас.
— Енрике му прости, сега е твой ред да му простиш, Лусия.
— Не му се сърдя, мамо. Почти не го познавам.
— Точно това, дъще, именно отсъствието му трябва да простиш.
— Всъщност никога не ми е липсвал, мамо. Енрике обаче искаше да има баща; много му беше мъчно, чувстваше се изоставен.
— Това беше така, докато беше малък. Сега разбира, че баща му не е бил лош, просто е бил влюбен в онази жена. Не е съзнавал какво ни причинява на нас, нито на нея и на детето й. Енрике го разбира.
— Какъв ли мъж щеше да бъде брат ми сега на петдесет и седем години?
— Продължава да е на двайсет и две, Лусия, и си е все същият възторжен идеалист. Не ме гледай така, дъще. На път съм да изгубя живота си, но не си губя разсъдъка.
— Говориш така, сякаш Енрике е тук.
— Тук е.
— Ох, мамо…
— Знам, че са го убили, Лусия. Енрике отказва да ми каже как, иска да ме убеди, че е станало бързо и не е страдал много, защото, когато го арестували, бил ранен, кръвта му изтичала и това го спасило от изтезания. Може да се каже, че е загинал в бой.
— Говори ли ти?
— Да, дъще. Разговаря с мен. До мен е.
— Виждаш ли го?
— Усещам го. Помага ми, когато се задушавам, оправя възглавниците, попива ми потта от челото, слага кубчета лед в устата ми.
— Но това съм аз, мамо.
— Да, ти и Даниела, но Енрике също.
— Казваш, че продължава да е млад.
— Никой не остарява, след като умре, дъще.