През тези последни дни на майка си Лусия разбра, че смъртта не е завършек, не е отсъствие на живот, а могъща вълна от океана, свежа и светла вода, която отнася Лена в друго измерение. Майка й се откъсваше малко по малко от твърдата земя и се оставяше да я грабне вълната, освободена от котва и земно притегляне, лека, прозрачна риба, подета от течението. Лусия престана да се бори срещу неизбежното и се успокои. Седнала до майка си, тя съзнателно дишаше дълбоко и бавно, постепенно се изпълваше с огромно спокойствие, с желание да тръгне с нея, да се остави да бъде повлечена и да се разтвори в океана. За пръв път чувстваше душата си като неугасима светлина, която вътре в нея я поддържаше; вечна светлина, неуязвима за желанията на земното съществуване. Намери точка на пълен покой в самия център на своето същество. Нямаше нужда нищо да прави, само да чака. Да накара да замлъкне шумът на света. Тя разбра, че именно по този начин майка й усеща близостта на смъртта и тогава изчезна ужасът, който я владееше, когато виждаше как майка й чезне и гасне като свещ.
Лена Марас издъхна в една от онези февруарски утрини, в които задухата на чилийското лято се задаваше от ранно утро. От няколко дни тя беше унесена, едва дишаща на пресекулки, задъхана, вкопчена в ръката на Енрике, а в това време внучката й се молеше сърцето й бързо да се предаде и тя да излезе най-сетне от тресавището на агонията. Лусия обаче разбираше, че майка й трябваше да измине последния отрязък със собствен ритъм, без бързане. Беше прекарала нощта, легнала до нея в очакване на развръзката, а Даниела беше полегнала на дивана в салона. Нощта им се стори много кратка. Призори Лусия се изми със студена вода, изпи чаша кафе, събуди Даниела и двете се настаниха отляво и отдясно на леглото. За миг Лена като че ли се върна към живота, отвори очи и ги насочи към дъщеря си и внучката си. „Много ви обичам, мили мои момиченца. Да вървим, Енрике“, прошепна. Затвори клепачи и Лусия усети как ръката на майка й се отпусна в нейните ръце.
Студът се промъкваше в къщурката въпреки печките и те трябваше да се загърнат с всички налични дрехи. Наложи се Марсело да го увият в сако освен в палтенцето му, защото нямаше дълга козина, а беше зиморничав. Единствено Ричард се бе сгорещил — събуди се потен и като нов. Започна да вали сняг на парцали и той обяви, че е време да пристъпят към действие.
— Къде точно ще се отървем от колата? — го попита Лусия.
— Има отвесен скалист бряг на по-малко от километър оттук. Там езерото е дълбоко, трябва да има петнайсетина метра дълбочина. Надявам се пътеката да е проходима, защото тя осигурява единствения достъп.
— Предполагам, че багажникът е добре затворен…
— Засега телта издържа, но не мога да ти обещая, че ще остане затворен на дъното на езерото.
— Знаеш ли как да предотвратим тялото да изплува на повърхността, в случай че капакът се отвори?
— Нека не мислим за подобен вариант — каза Ричард, изтръпнал пред тази възможност, която не му беше хрумнала.
— Да й разпорим корема, за да влезе вода.
— Ама какви ги говориш, Лусия!
— Така са постъпвали със затворниците, когато ги изхвърляли в морето — каза тя с разтреперан глас.
Тримата замълчаха, осъзнавайки ужаса на онова, което беше ясно изречено, и убедени, че нито един от тях нямаше да може да го направи.
— Клетата, клетата госпожица Катрин… — прошепна накрая Евелин.
— Извинявай, Ричард, но не можем да продължаваме с всичко това — каза Лусия почти разплакана като Евелин. — Знам, че идеята беше моя и че те принудих да дойдем дотук, но премислих. Всичко това е чиста импровизация, не изработихме добър план, не обмислихме задълбочено. Разбира се, нямаше време за това…
— Какво искаш да кажеш? — прекъсна я Ричард разтревожен.
— От снощи Евелин не престава да мисли за духа на Катрин, който броди изтерзан, а аз не спирам да мисля, че тази нещастница има семейство. Със сигурност има майка… Майка ми прекара половината си живот в търсене на брат ми Енрике.
— Знам, Лусия, но това е различно.
— Как да е различно? Ако продължим, Катрин ще се превърне в човек в неизвестност като брат ми. Сигурно има хора, които я обичат и няма да престанат да я търсят. Страданието от подобна несигурност е по-лошо от увереността, че е мъртва.
— Какво да правим тогава? — попита Ричард след дълга пауза.
— Бихме могли да я оставим на място, където да я намерят…
— А ако не я намерят? А ако тялото й се разложи до такава степен, че не успеят да я идентифицират?
— Винаги може да се идентифицира. Сега е достатъчно парченце кост, за да може да бъде идентифициран един труп.