Фаровете на колата осветяваха тъжен пейзаж с безжизнени улици. Ричард се движеше бавно, взирайки се с усилие през чистия от скреж полукръг на стъклото.
Тези улици принадлежаха на един непознат град и за момент той се почувства изгубен, въпреки че преди малко беше изминал същия път в същото застинало време с бръмчащо отопление и забързано тиктакане на чистачките; имаше чувството, че колата плава в някакъв памук; беше объркан, защото имаше усещането, че е единственото живо същество в някакъв запуснат свят. Говореше си сам, с глава, изпълнена с шум и зловещи мисли за неизбежните ужаси в света като цяло и в неговия собствен живот в частност. Колко ли още му остава да живее и при какви ли условия? Ако човек живее достатъчно, се разболява от рак на простатата. Ако животът му продължи още повече, мозъкът му започва да се разпада. Достигнал беше възрастта на страховете, пътешествията вече не го привличаха, беше привързан към удобствата у дома, не желаеше непредвидени неща, изпитваше страх да не се загуби или да не се разболее и умре и да открият трупа му две седмици по-късно, когато котките вече са погълнали значителна част от останките му. Възможността да бъде намерен насред локва от гниещи карантии го ужасяваше до такава степен, че се беше уговорил със съседката, възрастна вдовица с железен характер и сантиментално сърце, да й изпраща всяка вечер есемес. Ако пропуснеше два дена, тя трябваше да дойде да погледне — за тази цел й беше дал ключ от къщата. Текстът се състоеше само от две думи: „Жив съм“. Тя не беше длъжна да отговаря, но страдаше от същите страхове като него и винаги отвръщаше със следните четири думи: „Мамка му, аз също“. Най-страшното в представата за смъртта беше мисълта за вечност. Мъртъв завинаги, какъв ужас.
Ричард се изплаши, че може да се надвеси мрачният облак на тревожност, който го обгръщаше понякога. В такива моменти мереше пулса си и или не го напипваше, или усещаше, че препуска. В миналото беше имал няколко пристъпа на паника до такава степен подобни на сърдечен инфаркт, че го взимаха в болница, но в последните години не се бяха повтаряли благодарение на зелените хапчета и защото се научи да овладява кризите. Съсредоточаваше се и си представяше черната маса над главата си, разкъсана от мощни лъчи светлина като в изображенията на светците. С този образ и дихателни упражнения успяваше да разпръсне облака; но сега не се наложи да прибегне до споменатата хитрост, защото скоро се предаде пред нова ситуация. Видя се отстрани като на филм, в който не беше главният герой, а зрител.
От много години живееше в напълно контролирана среда, без изненади и сътресения, но не беше забравил очарованието на малобройните приключения в живота си, едно от които лудата любов по Анита. Усмихна се на въображението си, защото да караш няколко преки в лошо време в Бруклин не можеше да се нарече авантюра. В този миг ясно осъзна колко дребно и ограничено съществуване водеше и тогава изпита истински страх, страх, че е загубил толкова години затворен в себе си, страх от бързината, с която летеше времето и го връхлитаха старостта и смъртта. Очилата му се замъглиха от пот или от сълзи; свали ги с рязко движение и се опита да ги изтрие с ръкав. Мръкваше и почти нямаше видимост. Сграбчил волана с лявата ръка, той опита да си постави очилата с дясната, но ръкавиците му пречеха и очилата паднаха и се удариха в педалите. Цветиста ругатня излезе от устата му.
В този момент, докато за кратко вниманието му бе отвлечено да търси по пода очилата си, една бяла кола пред него, заблудила се в снега, удари спирачка на кръстовището. Ричард се блъсна в нея отзад. Ударът беше толкова неочакван и разтърсващ, че за част от секундата той загуби съзнание. Веднага дойде на себе си с предишното усещане, че е извън тялото си, с галопиращо сърце, облян в пот, с пламнала кожа и залепнала за гърба риза. Регистрираше неприятните физически усещания, но умът му бе в друга плоскост, отделен от действителността. Мъжът от филма продължаваше да сипе неприлични слова в колата, а той, като зрител от друго измерение, преценяваше хладнокръвно и с безразличие случилото се. Ударът беше незначителен, сигурен беше в това. И двете коли се движеха много бавно. Трябваше да намери очилата, да слезе и да се разбере цивилизовано с другия шофьор. Нали за това имаше застраховки.