Ричард крачеше напред-назад из стаята с ръце на корема, блед, обмисляйки решение. Разбираше доводите на Лусия и споделяше нейните скрупули; той също не би искал да подлага семейството на тази жена на безкрайно търсене. Трябваше да са обсъдили това, преди да стигнат дотук, но все още имаше възможност да оправят положението. За смъртта на Катрин Браун носеше отговорност убиецът, но за изчезването й отговорността щеше да бъде тяхна и той не беше в състояние да поеме и тази вина; вече му бяха достатъчни предишните от неговото минало. Трябваше да оставят тялото на място отдалечено от езерото и от къщата, където да е в безопасност от хищни зверове и бъде намерено, когато след два-три месеца през пролетта времето се затоплеше. Това би дало шанс на Евелин да отиде на сигурно място. Да погребат Катрин би било много трудно. Не би се захванал да копае яма в заледената земя дори в добро здраве, а още по-малко с обострена язва. Постави въпроса пред Лусия, която очевидно също го бе обмислила.
— Можем да оставим Катрин в Райнбек — каза тя.
— Защо там?
— Нямам предвид селището, а Института „Омега“.
— Какво е това?
— Да кажем накратко, че е духовен център, но всъщност е много повече от това. Била съм там в търсене на уединение и за конференции. Институтът разполага с над осемстотин декара великолепна природа на усамотено място в близост до Райнбек. Затварят го през зимните месеци.
— Но със сигурност има персонал, който го поддържа.
— Да, за сградите и оборудването, но горите потъват в сняг и не се нуждаят от специални грижи. Пътят до Райнбек и околностите е добър, има достатъчно движение, така че няма да привличаме вниманието, а след като влезем в земите на „Омега“ никой няма да ни види.
— Не ми харесва, много е рисковано.
— На мен пък ми харесва, това е духовно място, с добра енергия, сред величествени гори. Там бих желала да разпръснат праха ми. И на Катрин ще й хареса.
— Никога не мога да разбера дали говориш сериозно, Лусия.
— Напълно сериозно. Но ако ти имаш по-добра идея…
Отново беше завалял сняг и те си казаха, че е време да се освободят от колата, преди пътеката да е станала непроходима. Не им остана време за повече спорове, бяха единодушни, че Катрин трябваше да бъде намерена и че затова беше необходимо да я преместят в субаруто.
Ричард им раздаде еднократни ръкавици с указанието да не докосват лексуса без тях. Премести колата до субаруто и веднага преряза телта от ключалката с клещи. Катрин Браун лежеше там поне от две или три денонощия, но не беше претърпяла почти никаква промяна и сякаш спеше под килима. На пипане беше ледена, ала не изглеждаше толкова вцепенена, както когато Евелин се бе опитала да я помръдне в Бруклин. От Ричард се изтръгна ридание, като я видя — на бистрата снежна светлина тази млада жена, сгушена като дете, имаше същия трагичен и уязвим вид като Биби. Затвори очи, вдишвайки с пълна уста ледения въздух, за да се отърси от безмилостната жарава на паметта, и си заповяда да се върне в настоящето. Не беше Биби, неговото обожавано момиченце, беше Катрин Браун, една непозната жена. Докато Евелин наблюдаваше сцената и шепнеше вцепенена молитви на висок глас, Ричард и Лусия се заловиха да извадят тялото от багажника, което се оказа по-тежко, отколкото когато е била жива поради внезапно настъпилата смърт. Най-сетне успяха да обърнат Катрин и видяха лицето й за пръв път. Очите й бяха отворени. Бяха кръгли и сини, очи на кукла.
— Върви в къщата, Евелин. По-добре да не гледаш това — й нареди Лусия, ала заковано на мястото си, момичето не я послуша.
Катрин беше слаба и дребна на ръст, с къса коса с шоколадов цвят и вид на тийнейджърка, облечена в екип за йога. Имаше черна дупка в средата на челото, толкова отчетлива, сякаш бе нарисувана, и малко съсирена кръв по бузата и врата. Гледаха я една-две минути с безкрайна жалост, мъчейки се да си представят каква ли е била като жива. Дори сгърчена като сега, излъчваше грациозност като почиваща си балерина.
Лусия я хвана за краката на височината на коленете, а Ричард за подмишниците, вдигнаха я и с големи мъки успяха да я наместят в багажника, покриха я със същия килим, а отгоре сложиха брезент. С подобен багаж никой не би се усъмнил.
— Починала е от изстрел с малокалибрен пистолет — каза Лусия. — Куршумът е заседнал в черепа, не се вижда дупка, откъдето да е излязъл. Умряла е мигновено. Убиецът е добър стрелец.
Все още в плен на вълнението пред живия спомен от оня миг преди повече от двайсет години, когато бе изгубил своята Биби, Ричард плачеше, без да усеща сълзите, които замръзваха по бузите му.