— Катрин със сигурност го е познавала — добави Лусия. — Стояли са един срещу друг, може би са разговаряли. Жената не е очаквала изстрела, изражението й е предизвикателно, вижда се, че не е изпитвала страх.
Евелин, която беше успяла да излезе от вцепенението и почистваше следите от багажника в лексуса, ги извика.
— Вижте — каза и посочи пистолет на дъното на багажника.
— На Лерой ли е? — я попита Ричард и внимателно вдигна пистолета, хващайки го за дулото.
— Прилича на неговия.
Ричард влезе в къщата, като държеше оръжието с палец и показалец и го остави на единствената маса. Ако наистина изстрелът бе излязъл от този пистолет на Франк Лерой, върху плещите им падаше още една нежелана отговорност — да предадат ли, или да не предават пистолета в полицията, да прикрият ли виновника, или евентуално да хвърлят вина върху невинен?
— Какво ще правим с пистолета? — попита той Лусия, след като се събраха всички вътре в колибата.
— Според мен да го оставим в лексуса. За какво още повече да си усложняваме живота? Вече си имаме достатъчно проблеми.
— Това е най-важното доказателство срещу убиеца, не можем да го изхвърлим в езерото — възрази Ричард.
— Добре, ще видим. Засега най-важното е да се отървем от колата. Имаш ли сили за това, Ричард?
— Чувствам се много по-добре. Да побързаме, докато е светло, рано ще се стъмни.
Единствената пътека, която водеше към стръмната скала, беше почти невидима в бялата пяна, застлала света. Планът на Ричард беше да стигнат до езерото с двете коли, да бутнат лексуса от скалата и да се върнат с другата. При нормални условия краткото разстояние можеше да се измине пеш за двайсетина минути; снегът обаче пречеше, но същевременно предоставяше предимството, че след няколко часа следите щяха да бъдат заличени. Той реши, въоръжен с лопата, да кара лексуса отпред, а Лусия да го следва с другата кола. Тя възрази, че по-логично би било субаруто, което беше с повишена проходимост, да проправя пътя. „Послушай ме, знам какво правя“, настоя Ричард и спонтанно я целуна по връхчето на носа. Лусия нададе лек вик от изненада. Оставиха Евелин с кучето, като й дадоха указания да държи пердетата пуснати и да запали само една лампа при необходимост — колкото по-малко светлина, толкова по-добре. Ричард пресметна, че щяха да се върнат след по-малко от час, ако всичко вървеше гладко.
Ориентирайки се по разстоянието между дърветата, чиито натежали от снега клони се свеждаха към земята, Ричард подкара бавно по пътеката, която единствено той отгатваше, защото я беше изминавал и преди, криволичейки сред гората; Лусия го последва. На едно място се наложи да се върнат няколко метра назад, тъй като следата се изгуби за малко, а след това лексусът заседна в снега. Ричард слезе да разчисти с лопатата около колелата, после взе да инструктира Лусия как да бута с другата кола, което никак не беше лесно, защото се хлъзгаше. Тогава тя разбра защо субаруто трябваше да е отзад — бутането беше трудно, но теглене би било почти невъзможно. Операцията им отне половин час, а междувременно се стъмваше все повече и температурата падаше.
Най-сетне езерото се ширна пред очите им — огромно сребърно огледало, отразяващо сивосинкавото небе в абсолютния покой на сякаш нарисуван в Холандия зимен пейзаж. Пътеката рязко свършваше. Ричард слезе, за да огледа, повъртя се във всички посоки, като не откъсваше поглед от стръмната скала и накрая откри това, което търсеше, на около трийсет метра от мястото, където беше застанал. Обясни на Лусия, че там беше точката с необходимата дълбочина и че трябваше да избутат лексуса с ръце, защото би било много опасно да се опитат да карат дотам. За втори път Лусия разбра основанията на Ричард лексусът да върви пръв — в това тясно място не би могъл да изпревари другата кола. Бутането се оказа сложно, ботушите им затъваха в меката земя, на места колелата засядаха в снега и трябваше да ги освобождават с лопатата, а другаде се пързаляха по леда.
От горе скалата не се стори много висока на Лусия, но според Ричард това усещане беше измамно — от тази височина ударът и тежестта на автомобила щяха да разчупят леда. С усилие разположиха колата перпендикулярно на езерото. Ричард я нагласи на нулева скорост и двамата едновременно я бутнаха за последен път. Колата бавно се придвижи напред и предните колела увиснаха над бездната, но останалата част заседна в ръба на скалата с глух удар и автомобилът се залюля — три четвърти от него бяха на земята, а останалата част висеше във въздуха. Отново го бутнаха с всички сили, но не успяха да го помръднат.