— Само това ни липсваше! Хайде, помогни проклета таратайке! — възкликна Лусия и я ритна, а после се строполи запъхтяна на земята.
— Трябваше да наберем скорост от по-назад — установи Ричард.
— Прекалено късно е. Какво ще правим сега?
В продължение на няколко дълги минути, докато снегът ги засипваше, те се опитваха да успокоят дишането си и измерваха мащабите на бедствието, без да им хрумне никакъв изход. В този момент неочаквано автомобилът наклони предницата си с няколко градуса надолу и се плъзна броени сантиметри напред, влачейки се с мъка. Ричард разбра, че моторът затопляше и топеше снега под колата. Втурнаха се да помогнат на колата и миг по-късно лексусът потегли надолу и падна от скалата, сгромолясвайки се като смъртно ранен слон. От горе видяха как заби муцуна в езерото и за миг им се стори, че ще застине във вертикално положение, подобно на странна метална скулптура, но после чуха страховитото пукане, повърхността се пръсна като стъкло на хиляди парчета и колата бавно се гмурна с прощална въздишка, вдигайки вълна от ледена вода и късчета синкав лед. Онемели и вцепенени, очаровани, Лусия и Ричард я наблюдаваха, докато потъна погълната от тъмната вода и изчезна напълно на дъното на езерото.
— След един-два дни повърхността на езерото отново ще се е заледила и няма да остане следа — каза Ричард накрая, когато се изгладиха и последните вълнички във водата.
— До пролетта, когато ледът се разтопи.
— Тук езерото е дълбоко, не ми се вярва да я намерят. Никой не идва насам — каза Ричард.
— Ако е рекъл Бог — отвърна Лусия.
— Съмнявам се, че Господ одобрява каквото и да е от всичко, което направихме — усмихна се той.
— Защо не? Помощта за Евелин е акт на състрадание, Ричард. Можем да разчитаме на Божието одобрение. Ако не ми вярваш, питай баща си.
Ричард
След смъртта на малкия Пабло седмиците и месеците се заредиха като лош сън, от който нито Анита, нито Ричард бяха способни да избягат. Биби навърши четири години и семейство Фариня отпразнува рождения ден прекалено тържествено в дома на нейната баба и нейния дядо, за да компенсират скръбта, която цареше в къщата на майка й и баща й. Момиченцето преминаваше от ръце в ръце през баба си и многобройните лели — прекалено мъдра, спокойна и разумна за възрастта си, каквато си беше открай време.
Ала нощем се подмокряше в леглото. Будеше се вир-вода, тихичко си събличаше пижамата и на пръсти, гола се вмъкваше в стаята на родителите си. Спеше между двамата, а понякога възглавницата й осъмваше мокра от плача на майка й.
Крехкото равновесие, поддържано от Анита през годините на спонтанните й аборти, рухна със смъртта на бебето. Нито Ричард, нито упоритата привързаност на семейство Фариня успяха да й помогнат, но пък с общи усилия сполучиха да я закарат до кабинета на един психиатър, който й предписа коктейл от лекарства. Терапевтичните сеанси протичаха почти в мълчание, тя не продумваше и усилията на психиатъра се разбиваха в дълбоката скръб на неговата пациентка.
Като последна отчаяна стъпка сестрите на Анита я заведоха на преглед при Мария Батиста, почитана ялоришà — майка на светци в религията кандомбле. Всички жени от семейството в определен решителен момент от живота си бяха предприемали пътуване до Баия, за да идат в терейро, тоест в двора на Мария Батиста. Беше зряла, едра жена с неслизаща от лицето й с цвят на меласа усмивка, облечена в бяло от чехлите до тюрбана и накичена с каскада от заредени със символизъм огърлици. С опита беше станала мъдра. Говореше тихо, гледаше в очите и галеше ръцете на онези, които идваха при нея, за да намерят водач по пътя на несигурността.
Надникна в съдбата на Анита с интуицията си и с помощта на раковините бузюс — черупки от оракулските охлюви каури. Не каза какво бе видяла, тъй като нейната роля беше да вдъхва надежда, да предлага решения и да дава съвети. Обясни, че страданието не се подчинява на никаква цел, безполезно е, освен ако не бъде използвано за пречистване на душата. Анита трябваше да се моли и да търси помощ от Йемая, богинята на живота, за да излезе от затвора на спомените. „Твоят син е на небето, а ти си в ада. Върни се в света“, й каза. Посъветва сестрите Фариня да дадат време на Анита — в един момент плачът й щял да пресъхне, а духът й да се изцери. Животът надделява, понеже е жилав. „Сълзите са за добро, измиват отвътре“, допълни.
Анита се върна от Баия толкова безутешна, колкото беше тръгнала за натам. Затвори се в себе си, безразлична към грижите на семейството и на съпруга си, отчуждена от всички, с изключение на Биби. Отписа дъщеря си от детската градина, за да е винаги пред очите й, закриляна от нейната потискаща и изпълнена със страх обич. Задушавайки се в тази трагична прегръдка, Биби носеше сам-самичка отговорността да не позволява майка й да се подхлъзне безвъзвратно към лудостта. Само тя беше способна да изсуши сълзите й и да облекчи болката й с милувки. Научи се да не споменава братчето си, сякаш забрави за неговото съществуване, и да се преструва на весела, за да я развлича. Момиченцето и неговият баща съжителстваха с призрак. Анита прекарваше голяма част от деня, спейки или застинала в едно кресло, под наблюдението на някоя от жените в семейството, тъй като психиатърът ги беше предупредил за опасността да посегне на себе си. Часовете се нижеха еднакви за Анита, дните й се влачеха един след друг ужасно бавно и тя имаше прекалено много време да оплаква Пабло и своите неуспели да се родят деца. Може би сълзите й щяха да пресъхнат, както беше предрекла Мария Батиста, но не достигна време за това.