Следващата събота се събуди около девет сутринта в нейното легло. Прекара няколко минути в търсене на дрехите си из безпорядъка на апартамента, без да бърза, защото предположи, че Анита бе упоена от хапчетата — тя обикновено ставаше около обед. Не се притесняваше и за Биби, защото по това време прислужницата сигурно вече беше дошла и се беше погрижила за нея. Смътното си чувство за вина Ричард почти не забелязваше — Ла Гарота беше права, единствената жертва в тази ситуация беше той, тъй като беше обвързан с душевноболна съпруга. Проявеше ли дори едва загатнато безпокойство от факта, че мамеше Анита, момичето му повтаряше едно и също: далеч от очите, далеч от сърцето. Анита нямаше представа или се преструваше, че не знае за бягствата му, а той имаше право да се забавлява. Ла Гарота беше временна залъгалка, просто следа в пясъка, казваше си Ричард, не подозирайки, че тя щеше да се вреже като незаличим белег в паметта му. Неговата невярност го тревожеше по-малко, отколкото последствията от алкохола. След нощ на бурни забавления му струваше усилия да се възстанови, по цял ден стомахът му гореше в пламъци и той се усещаше като пребит, неспособен да мисли ясно, с приспани рефлекси, движещ се тежко като хипопотам.
Позабави се, докато намери колата си, паркирана в странична улица, и му отне време също така да пъхне ключа в стартера и да включи мотора — някакъв тайнствен заговор спъваше движенията му, той действаше като на забавена камера. В този час движението беше слабо и въпреки обръча, стегнал мозъка му, успя да си спомни пътя до дома. Бяха минали двайсет и пет минути, откакто се бе събудил до Ла Гарота, и спешно се нуждаеше от чаша кафе и продължителен горещ душ. Предвкусваше кафето и душа, колкото повече наближаваше входа на гаража си.
По-късно щеше да търси хиляди причини за катастрофата, но нито една нямаше да е достатъчна, за да замъгли ясния образ, който щеше да остане запечатан завинаги в ретината му.
Дъщеря му го чакаше на вратата и като видя колата му да се появява от ъгъла, изтича да го посрещне, както правеше винаги щом той влезеше у дома. Ричард не я видя. Усети тъпия удар, без да разбере, че е прегазил Биби. Натисна веднага спирачка и тогава чу нечовешкия писък на прислужницата. Предположи, че бе сгазил куче, защото истината, която предчувстваше в криволиците на замъгленото си съзнание, беше непоносима. Скочи от седалката, пришпорен от неописуем ужас, който помете с един замах махмурлука, и като не видя причината за удара, усети за миг облекчение. Но после се наведе.
Със собствените си ръце извади дъщеря си изпод автомобила. Ударът нищо не беше разтурил — пижамката с меченца беше чиста, в ръката си момиченцето държеше парцалена кукла, очите й бяха отворени и изпълнени с онова неустоимо щастие, с което винаги го посрещаше. Вдигна я безкрайно внимателно, обезумял от надежда и я притисна до гърдите си, целувайки я, викайки я, докато някъде много отдалеч, от друг свят, стигнаха до него писъците на прислужницата и съседите, клаксоните от спрялото движение, а след това полицейските сирени и линейката. Когато проумя размерите на нещастието, вероятно се запита къде ли бе Анита в този момент, защо не я чуваше, нито виждаше сред неясното множество, струпано около него. Много по-късно научи, че като чула спирачката и суматохата, тя се показала на прозореца на втория етаж и отгоре, парализирана, наблюдавала всичко — от най-първия жест на мъжа си, коленичил до колата, до изчезващата нагоре по улицата линейка с нейния вълчи вой и злокобна червена светлина. От прозореца Анита Фариня бе разбрала без капка съмнение, че Биби беше престанала да диша и бе посрещнала този последен посичащ удар, нанесен й от съдбата, като това, което всъщност представляваше — нейната собствена екзекуция.
Анита беше разбита. Повтаряше несвързани неща в някакъв безкраен монолог, а когато престана да се храни, постъпи в психиатрична клиника, ръководена от германци. Прикрепиха й една медицинска сестра за през деня и друга за през нощта, двете си приличаха по здравото си телосложение и властност като две близначки, потомки на пруски полковник. Тези страховити матрони я храниха в продължение на две седмици през тръба, спускаща се до стомаха, с някаква гъста течност с аромат на ванилия, обличаха я против волята й и я извеждаха или по-скоро изнасяха, вдигнали високо ръце над главите си, на разходка в двора при лудите. Тези разходки и други задължителни дейности като например документалните филми за делфини и мечки панда, предназначени да преборят разрушителните мисли, не упражниха никакво видимо въздействие върху нея. Тогава директорът на клиниката предложи електроконвулсивна терапия — ефикасен метод с минимален риск, който да я изтръгне от безразличието, обясни. Лечението се извършвало с упойка, пациентът дори не разбирал, единственото незначително неудобство било временната загуба на памет, което в случая с Анита би било благословия.