Ричард изслуша обяснението и реши да изчака, тъй като не беше способен да подложи жена си на няколко сеанса електрошокове, и както никога досега семейство Фариня се съгласиха с него. Съгласиха се също да не продължават престоя й във въпросната тевтонска институция повече от необходимото. Веднага щом стана възможно да махнат тръбата и да й дадат хранителна каша с лъжица, отведоха пациентката в дома на майка й. Ако преди сестрите й се стараеха да се грижат на смени за нея, след злополуката с Биби не я оставяха нито за миг сама. И денем, и нощем имаше човек край нея, пазейки я и молейки се.
Ричард отново бе изключен от женския свят, в който крееше жена му. Дори не можеше да се приближи, за да опита да й обясни случилото се и да я помоли за прошка, при все че такава беше невъзможна. Без някой да произнася думата пред него, го третираха като убиец. А и той се чувстваше точно така. Живееше сам в дома си, докато семейство Фариня държаха жена му при себе си. „Отвлякоха я“, казваше по телефона на приятеля си Орасио, когато той му се обаждаше от Ню Йорк. Пред баща си обаче, който редовно му звънеше, не признаваше разрухата на живота си, а го успокояваше с оптимистична версия, в която Анита и той, с психологическата помощ на семейството, превъзмогвали скръбта. Джоузеф знаеше, че Биби е била прегазена, ала не подозираше, че Ричард бе шофирал.
Прислужницата, която преди се грижеше за Биби и чистеше, си тръгна в същия ден на злополуката и не се върна дори да си получи заплатата. Ла Гарота също изчезна, защото Ричард вече не можеше да й плаща питиетата, но и поради суеверен страх — смяташе, че нещастията на Ричард бяха предизвикани от проклятие, а това беше заразно. Край Ричард хаосът растеше и набъбваха редиците от бутилки по земята, в хладилника се вкисваха плесенясали продукти, разпаднали се до неузнаваемост, а мръсните дрехи се множаха от само себе си като във фокус на илюзионист. Изпадналият му вид плашеше неговите студенти, които бързо се изнизаха, и той за пръв път се видя без средства. Последните спестявания на Анита отидоха за заплащане на престоя в клиниката. Започна да пие наливен ром, и то сам вкъщи, защото беше задлъжнял в бара. Прекарваше времето легнал пред телевизора, който работеше по всяко време, за да не допуска тишината и тъмнината, в които се рееше безплътното присъствие на децата му. На трийсет и пет години той имаше чувството, че е полумъртъв, защото вече беше изживял половината си живот. Другата половина не го интересуваше.
По това време на нещастия за Ричард неговият приятел Орасио Амадо-Кастро, станал директор на Центъра за изследвания на Латинска Америка и Карибите в Нюйоркския университет, реши да отдели повече внимание на Бразилия и си каза, че в тази връзка би могъл да даде шанс на Ричард. Бяха приятели от ергенските години, когато той започваше академичната си кариера, а Ричард работеше по докторската си дисертация. В онези години му гостува в Рио де Жанейро и приятелят му го обсипа с такова изискано гостоприемство въпреки мършавия си студентски бюджет, че той остана два месеца при него и двамата ходиха до Мато Гросо да изследват амазонската джунгла с раница на гръб. Укрепиха своето мъжко приятелство, лишено от каквато и да е сантименталност и недосегаемо за времето и разстоянието. По-късно отново отиде до Рио де Жанейро като свидетел при бракосъчетанието на Ричард и Анита. През следващите години се виждаха рядко, но връзката им се пазеше в сигурно кътче на паметта — и двамата знаеха, че могат да разчитат един на друг. От момента, в който научи за Пабло и Биби, Орасио се обаждаше по телефона на приятеля си по няколко пъти седмично и се опитваше да повдигне духа му. По телефона гласът на Ричард бе неузнаваем, провличаше думите и повтаряше едно и също с тъпата непоследователност на пиян. Орасио разбра, че Ричард се нуждаеше от толкова помощ, колкото и Анита.
Той лично съобщи на Ричард, преди вакантното място в университета да бъде публикувано в специализираните списания, и го посъветва да се яви незабавно. Състезанието щеше да бъде оспорвано и в това той не можеше да му помогне, но ако изкараше необходимите изпити и с повече късмет, би могъл да оглави листата. Неговата докторска теза продължаваше да е обект на внимание и това беше точка в негов плюс, а публикуваните статии му осигуряваха втори плюс, но все пак беше минало повече от общоприетото време след тези ранни публикации. Ричард беше загубил години от професионалното си развитие, излежавайки се на плажа и пиейки кайпириня. За да угоди на приятеля си, той кандидатства, без да възлага големи надежди, ала за негова голяма изненада две седмици по-късно дойде отговор с покана за интервю. Наложи се Орасио да му изпрати пари за самолет до Ню Йорк. Ричард се приготви да пътува, без да дава обяснения на Анита, която по онова време се намираше в немската клиника. Убеди сам себе си, че не действаше егоистично — ако му поверяха длъжността, Анита би могла да разчита на много повече грижи в Съединените щати, където би имала медицинска осигуровка от университета за покриване на разходите. Освен това единственият начин да си я възвърне като съпруга беше да я изтръгне от лапите на семейство Фариня.