След изчерпателни интервюта Ричард бе нает от август. Беше април. Той пресметна, че имаше достатъчно време Анита да се възстанови и да организират преместването. Междувременно се наложи да помоли Орасио за нов заем за покриване на неизбежните разходи; възнамеряваше да му се издължи с продажбата на къщата, стига Анита да разрешеше, защото тя беше нейна собственост.
На Орасио Амадо-Кастро никога не му бяха липсвали пари благодарение на притежаваното от семейството му състояние. Седемдесет и шест годишен, баща му продължаваше да се изявява от Аржентина като патриарх с непоклатимо железен характер; все пак бе принуден да се примири с нещастието един от синовете му да е женен за някаква си янки при това протестантка, поради което двама от внуците му не говореха испански. Посещаваше ги два пъти годишно, за да опресни широката си музейна, концертна и театрална култура и за да нагледа инвестициите си в нюйоркските банки. Снаха му го мразеше, но му засвидетелстваше същата лицемерна учтивост каквато и той на нея. От години старецът все се канеше да купи подобаващо жилище на Орасио. Тесният апартамент в Манхатън, където живееше семейството на сина му на десетия етаж в комплекс от двайсет еднакви блока от червени тухли, представляваше недостойна за негов потомък дупка. Орасио щеше да наследи съответстващата му част от бащиното състояние, щом баща му легнеше в гроба, но във фамилията всички бяха дълголетни, а неговият родител планираше да живее един век; би било глупаво Орасио да чака дотогава, за да живее охолно, при положение че можеше да го направи по-рано, казваше бащата, прочиствайки гласа си и вдишвайки веднага след това от кубинската си пура. „Не искам да съм длъжница никому за нищо, а най-малко на баща ти, който е тиранин и ме мрази“, отсече протестантката янки и Орасио не посмя да й противоречи. Накрая обаче старецът намери начин да убеди твърдоглавата си снаха. Един ден пристигна с очарователно кученце за внуците — топка от мека козина и кротки очи. Кръстиха го Фифи, като не предполагаха, че скоро това име щеше да му умалее. Беше канадска хъски, достатъчно силна, за да тегли шейна, и предстоеше да достигне четиридесет и осем килограма. Пред невъзможността кучето да бъде отнето от децата, снахата отстъпи и дядото подписа тлъст чек. Орасио потърси къща с двор за Фифи край Манхатън и накрая купи една с кафява каменна фасада от типа браунстоун в Бруклин, малко преди приятелят му Ричард Боумастер да пристигне на работа в неговия факултет.
Ричард прие длъжността в Ню Йорк, без да пита жена си, защото реши, че тя не беше в състояние да осмисли ситуацията. Ставаше дума да се направи най-доброто за нея. Без много шум се отърва от почти всичките им притежания, а останалото опакова. Не му достигнаха сили да изхвърли вещите, принадлежали на Биби, нито дрешките на Пабло, опакова ги в три кашона и малко преди да замине ги повери на тъща си. Приготви куфарите на Анита, без много да му мисли, защото знаеше, че на нея й беше все едно — от известно време се обличаше само със спортни дрехи и си беше накълцала косата с кухненски ножици.
Планът му да си възвърне съпругата под някакъв претекст и да напусне града без мелодрами пропадна, защото майката и сестрите на Анита отгатнаха намеренията му още щом пристигна с трите кашона, които те трябваше да съхраняват, и надушиха останалото с нюх на копои. Запретнаха се да възпрепятстват пътуването. Позоваха се на крехкостта на Анита — как щяла да оцелее в онзи груб град с изкълчен език без своето семейство и приятелки; била потисната дори при близките си, какво оставало сред непознати американци. Ричард отказа да слуша аргументите им, решението му не подлежеше на отмяна. При все че се сдържа да го заяви открито, за да избегне обидите, той считаше, че бе дошло време да помисли за собственото си бъдеще и да престане да се съобразява толкова много със своята истерична съпруга. Анита, от своя страна, прояви пълно безразличие към съдбата си. Беше й все едно това или онова, тук или там.