Екипиран с чанта пълна с шишенца с лекарства, Ричард отведе жена си до самолета. Анита покорно пристъпи, без да се обърне назад и без по някакъв начин да се сбогува със семейството си, което плачеше вкупом, отделено от нея със стъклен прозорец на летището. През десетчасовото пътуване стоя будна, без да хапне и без да попита къде отиват. На аерогарата в Ню Йорк го чакаха Орасио и съпругата му.
Орасио не можа да познае жената на приятеля си, помнеше я красива, чувствена, с великолепно тяло и усмивка, ала пред очите му се появи жена, остаряла с десет години, която влачеше крака, обути в маратонки, и крадешком се оглеждаше наляво и надясно, сякаш се страхуваше да не я нападнат. Не отвърна на поздравите, нито позволи на жената на Орасио да я придружи до тоалетната. „Господ да ни е на помощ, положението е много по-лошо, отколкото мислех“, промърмори Орасио. Приятелят му също не изглеждаше добре. Ричард беше пил през по-голямата част от полета, възползвайки се от безплатния алкохол, три дни не се беше бръснал, дрехите му бяха като сдъвкани, миришеше на пот и спирт и без помощта на Орасио би останал да стърчи като закован на летището заедно с Анита.
Семейство Боумастер се настаниха в апартамент на университета, предназначен за преподаватели, който Орасио им беше осигурил — представляваше истинска находка, при положение че съществуваше списък на чакащи, а на всичко отгоре се намираше в центъра на града и наемът беше нисък. След като стовариха куфарите в антрето, Орасио връчи ключовете на приятеля си и се затвори с него в една от стаите, за да го инструктира. Имало стотици, ако не и хиляди кандидати за едно вакантно място в академичните среди в Съединените щати, му каза. Шансът да преподаваш в Нюйоркския университет не се отдавал два пъти и си струвало да се използва. Трябвало да намали пиенето и да направи добро впечатление от самото начало, не можел да се яви в този мръсен и изпаднал вид.
— Аз те препоръчах, Ричард. Не ме злепоставяй.
— Как можеш да си го помислиш? Просто съм труп след пътуването и след напускането на Рио, по-точно казано след бягството оттам. Няма смисъл да ти разказвам трагедията на семейство Фариня, нали затова се местим. Бъди спокоен, след два дни ще ме видиш да се появявам в безупречен вид в университета.
— А Анита?
— Какво за нея?
— Много е лабилна, не знам дали ще е в състояние да стои сама, Ричард
— Ще трябва да свикне като всички. Тук ги няма близките й да я глезят. Има само мен.
— Тогава бъди наистина до нея, братко — каза Орасио на сбогуване.
Евелин
Евелин Ортега започна работа у семейство Лерой през 2011 година. Къщата със статуите, както тя занапред щеше да нарича дома на това семейство, бе принадлежала на някакъв мафиот от петдесетте години и на многобройните му роднини, включително две лели стари моми и една сицилианска прабаба, която престанала да излиза от стаята си, след като настанили в градината онези чисто голи гърци. Гангстерът умрял, докато упражнявал занаята си, и къщата преминала през няколко ръце, преди да бъде закупена от Франк Лерой, комуто мътното минало на имота и повредените от стихиите и курешките на гълъбите статуи допаднаха. Освен това тя беше подходящо разположена в дискретна уличка и в квартал, който се беше сдобил със славата на почтен. Съпругата му Шерил би предпочела модерен апартамент вместо тази голяма претенциозна къща, но както големите, така и малките решения бяха в негова власт и никога не се подлагаха на обсъждане. Къщата със статуите притежаваше различни предимства, въведени от гангстера за удобство на семейството му — достъп с инвалидна количка, вътрешен асансьор и гараж за две коли.
На Шерил Лерой й бяха достатъчни пет минути, за да наеме Евелин Ортега. Спешно се нуждаеше от гледачка за детето и нямаше възможност да се вторачва в детайлите. Предишната гледачка си беше тръгнала преди пет дни и повече не се беше върнала. Със сигурност беше депортирана — така става, когато се наема персонал без легални документи, казваше. Обикновено мъжът й се занимаваше с наемане, заплащане и уволняване на прислугата. Неговият офис имаше връзки за намиране на латиноамерикански и азиатски имигранти, готови да работят за жълти стотинки, но по правило той не смесваше бизнеса си със семейството. Неговите контакти не вършеха работа при намиране на достойна за доверие гледачка, знаеха го от горчив опит. Тъй като това беше едно от малкото неща, по които двойката беше единодушна, Шерил търсеше гледачка чрез Църквата на Петдесетница, която във всеки момент разполагаше със списък от добри жени, търсещи работа. Девойката от Гватемала вероятно също нямаше документи, но Шерил предпочиташе да не мисли за това в момента, по-късно щеше да се занимае с този въпрос. Харесаха й почтеното лице и смирени обноски, усети, че бе попаднала на истинско съкровище, много различно от другите детегледачки, които се бяха извървели в дома й. Единствените й колебания бяха свързани с възрастта на момичето, тъй като то имаше вид на току-що излязло от пубертета, още повече с нейния ръст. Беше прочела някъде, че най-ниските хора на планетата били туземките от Гватемала и доказателството беше пред очите й. Запита се дали това дребничко, заекващо момиченце с кости като на яребица ще се справи със сина й Франки, който може би беше по-тежък от нея и не подлежеше на контрол, когато изпаднеше в нервна криза.