Когато слезе от колата, се подхлъзна на заледения паваж и щеше да падне по гръб, ако не се бе хванал за вратата. Осъзна, че дори да беше ударил спирачка, пак би се блъснал в другата кола, защото би се пързалял два или три метра, преди да спре. Другата кола, Лексус SC, бе ударена изотзад и силата на удара я бе бутнала напред. Като влачеше крака срещу вятъра, Ричард извървя краткото разстояние, отделящо го от другия шофьор, който също беше слязъл от колата. Първото му впечатление бе, че той е много млад, за да има шофьорска книжка, но като приближи повече, видя, че пред него стоеше дребна девойка. Беше облечена в панталони, черни гумени ботуши и яке с прекалено голям за нея размер. Качулка скриваше напълно главата й.
— Вината е моя. Извинете, не ви видях. Застраховката ми ще изплати щетите — й каза.
Момичето хвърли бърз поглед на счупения фар и на изкривения и открехнат капак. Опита безуспешно да го затвори, докато Ричард повтаряше за застраховката.
— Ако желаете ще повикаме полиция, но не е необходимо. Ето визитката ми, лесно ще ме намерите.
Тя сякаш не го чуваше. Видимо притеснена, продължи да удря капака с юмруци, докато накрая се примири, че няма да успее да го затвори, и се запъти към седалката толкова бързо, колкото й позволяваха поривите на вятъра, а Ричард я последва, настоявайки да й даде данните си. Тя седна в лексуса, без дори да го погледне, но той хвърли визитката си в скута й точно когато тя натискаше газта, без да успее да затвори вратата, която удари Ричард и го запрати седнал на улицата. Колата зави на ъгъла и се загуби. Ричард с усилие се изправи, търкайки затиснатата си от колата ръка. Заключи, че това бе един ужасен ден и че сега оставаше само и котката да умре.
Лусия, Ричард, Евелин
В този вечерен час Ричард Боумастер, който обикновено ставаше в пет сутринта, за да иде на фитнес, би лежал в леглото си, броейки овце с излегнала се до него и мъркаща Дойс, но злощастните събития през деня бяха помрачили до такава степен настроението му, че той се подготви за мъките на безсънието, като седна да гледа някаква глупост по телевизията. Това щеше да поразведри ума му. Гледаше задължителната сексуална сцена, наблюдавайки как режисьорът се бори със сценария толкова отчаяно, колкото и актьорите в леглото, мъчещи се да въодушевят публиката със сладникава еротика, която само прекъсваше динамиката на действието. „Хайде, продължавайте с историята, дявол ви взел“, изкрещя към екрана, изпълнен с носталгия по времето, когато киното намекваше за сексуалния акт с дискретно затваряща се врата, угасваща лампа или догаряща в забравен пепелник цигара. Точно в този момент го стресна звънецът. Ричард погледна часовника, беше десет без двайсет вечерта; дори Свидетелите на Йехова, които от няколко седмици обикаляха квартала в търсене на последователи, не се осмеляваха да проповядват толкова късно. Озадачен, се запъти към вратата, без да пали лампата на входа, и се взря през стъклото, ала различи само някаква неопределена фигура в мрака. Канеше се да се върне при телевизора, когато звънецът отново го разтърси. В някакъв порив запали лампата и отвори вратата.
В рамката на слабата светлина на вратата и на фона на черната нощ зад гърба й, стоеше момичето с анорак. Ричард веднага я позна. Свита, с глава, сгушена между раменете и скрито в качулката лице, тя изглеждаше още по-малка, отколкото преди няколко часа на улицата. Ричард промърмори някакво въпросително „Да?“ и в отговор тя му подаде картичката, която й бе подхвърлил в колата с неговото име, длъжност в университета и домашен и служебен адрес. Той застина за една проточила се цяла вечност минута с картичката в ръка, не знаейки какво да прави. Накрая, усетил вятърът и снегът да нахлуват през вратата, реагира и се дръпна настрани, като покани с жест момичето да влезе. Затвори вратата след нея и отново замръзна, загледан в гостенката.
— Нямаше защо да идвате тук, госпожице. Трябва да се обадите направо на полицията… — изломоти.
Момичето не отговори. Закована до вратата, без да се обръща с лице към него, тя приличаше на неумолим посетител от отвъдното. Ричард отново повтори за застраховката, но тя не реагира.
— Говорите ли английски? — я попита накрая.
Още няколко секунди мълчание. Ричард повтори въпроса и на испански, защото ръстът на гостенката му подсказа, че вероятно беше от Централна Америка, при все че можеше и да е от Югоизточна Азия. Тя отговори с неразбираем шепот, който прозвуча като монотонен капчук. Като видя, че ситуацията се проточва прекалено дълго, Ричард реши да я покани в кухнята, където беше по-светло и може би щяха да успеят да осъществят някаква комуникация. Тя го последва, като гледаше в пода и стъпваше точно в неговите стъпки, все едно вървеше по хлабаво въже. В кухнята Ричард отмести на една страна всички книжа на масата и й предложи табуретка.